To pin one's faith on

To pin one's faith on

The girl in the other room
She knows by now
There’s something in all of her fears
Now she wears this thread bare
She sits on the floor
The glass pressed tight to the wall
She hears murmurs low
The paper is peeling
Her eyes staring straight at the ceiling

Maybe they’re there
Or maybe it’s nothing at all
As she draws lipstick smears on the wall

„The Girl from The Other Room“, Diana Krall

По пътя към къщи си мислех за отминаващия си ден. Един много различен петък, който по ред причини си мислех за начало на weekend-a – навярно заради това, че си пуснах един ден отпуск заради лекцията на Stallman. Дори забравих неволно служебния GSM до леглото си и въпреки отпуската открих цели 7 пропуснати повиквания. Пълнолуние е, слънцето вече е в Телец, а днес следобед по телефона един развълнуван гласец ми съобщи невероятно приятна новина. Как да не се закачам с астрологията. 😉 Денят беше чудесен…

Още като влязох в къщи знаех какво ми се слуша. Имах нужда да чуя „Narrow Daylight“ и онова „Are we stronger than we believe?“ или „Departure Bay“…

Включих телевизора и веднага го mute-нах, поставяйки последния диск на Diana Krall в плейъра си. Излезе точно в края на април миналата година и го получих за рожденния си ден от Илияна. А вече дори знам какво ще ми подари за този – DVD-то и от джаз-фестивала в Montreal от миналия ноември. Призна си вече! 🙂 За жалост преди малко научих, че точно на рожденния ми ден трябва да летя за Варшава, което се надявах да ми се размине. 🙁

Денят започна с кафе и мрънканиците на Мишинев за смъртоносния за ставане час 7:30, но исках да съм по-рано пред НДК за да помогнем на Тони с MediaBox ако се наложи. Всъщност по принцип ставам в 7:30 и въпреки, че ми се спеше днес се излюпих веднага. В крайна сметка така или иначе закъсняхме, но за щастие Тони, Юлия и още един момък, с който май пропуснах да се запозная бяха почти готови. Наложи се само леко пипване на някакви конфигурации. Беше забавно да се log-неш с кабел към композиция от три картини. Май Стоян успя да снима Тони на земята с моя лаптоп закачил се към MediaBox и втренчил поглед в дисплея. 🙂

Поговорих си с доста хора преди да последваме Ричард Столмън в залата. Намерихме и две места близо до Сашо. Доста дългата лекция бе повече от увлекателна. Вече бях говорил с Ричард на живо и знаех, че митовете и легендите за него са доста преувеличени, но въпреки това чух интересни тези, нови моменти и като цяло една повече от превъзходна лекция. Най-радостното за мен бе, че той проектира идеите си извън областта на софтуера, представи ги като концепция, житейска философия и гражданска позиция и го направи така, както само човек като него би могъл.

Всъщност аз не бях близо до него през дните му в България – навярно Сашо и Калоян, когато си поемат дъх, а може би и Богомил ще напишат по-ценни впечатления. Те бяха много повече време с него. Аз се запознах с Ричард в една малко кризисна ситуация, която за щастие със Сашо и Калоян решихме по възможно най-перфектния (поне за RMS) начин. Но за няколкото часа заедно се уверих, че глупостите, които съм чувал за него са ако не лъжливи, то поне значително преувеличени.

Реших този път да не съм толкова близо във вихъра на събитията, а и да оставя Stallman на феновете му. Аз лично се прекланям пред делото му и наистина уважавам искрено позицията му, защото си мисля, че дори и да бъде обвиняван за фанатик и краен за някои свои тези, то в крайна сметка той има пълното право да бъде такъв, защото кой ако не той следва да брани тезите си. Истината е, че с него имам едно кардинално несъгласие и то е за степента на дистанцираност от open source движението. Преди около две години, опитвайки се да го поканя за първия OpenFest, водихме email полемика за това доколко е полезно и вредно подобно дистанциране и доколко подходяща е частичката open в името openfest, въпреки че тя в нашия случай има смисъл на отвореност към всички, а не на open source. Да, аз прекрасно зная неговата теза, както и тази на другата страна (като дори си позволявам да ги разяснявам на останалите) и за мен лично това са две отражения, или ако не две идентични неща, то поне две достатъчно близки такива. Лично за себе си, не мисля, че декларираната дистанция е полезен ефект, в каквото и да е отношение. Разбира се, тогава аз останах на своята позиция и той на неговата, с което го загубихме за лектор на OpenFest 2003. Днес Богомил изчисти „вината“ ми, като намери компромис, под който да го чуем на живо в България. Всъщност не се чувствам точно виновен, защото продължавам да мисля по същия начин, както тогава, а и съм далеч от идеята да се лаская, че той помни спора ни, за да повдигам темата отново, и в този ред на мисли за мен щеше да бъде достатъчно да го чуя днес както всички останали. Така или иначе се случи така, че имах удоволствието да прекарам няколко часа с него, за да го видя в друга светлина – тази на обикновения човек…

Случи се така, че се наложи да седна зад него в едно читалище, малко преди да му стисна ръката и да се запознаем и понеже той не сваля ThinkPad-а от врата си (наистина го носи на врата си, за да може да работи дори и прав) и непрекъснато пише поща, неволно мярнах на няколко пъти писмата в неговия Emacs, който беше буквално пред очите ми. Множество покани за лекции откъде ли не, спорове с негови колеги… Впечатлих се как отклони поне три покани за open source конференции, обяснявайки лично на всеки защо няма да приеме и как той всъщност работи за free software. Не ме впечатли, че отказва – това е ясно – очевидно го прави непрекъснато, щом аз само за малкото време зад гърба му преброих три отказа – впечатлих се, че няма приготвен шаблонен текст, който просто да изпраща като отказ, а обяснява на всеки индивидуално защо не иска да говори на open source event, а само на/за свободен софтуер.

Може би това ме накара да се вгледам в него като в човека Ричард, а не в месията Столман. Като обикновения човек приел кръста си, изключително наясно със себе си и мисията си. В хармония с жертвите и съдбата си. В пълен покой със себе си.

Да, със сигурност е малко битник и чешит, но кой не е – повечето в ССС сме далеч по-чешити от него. Но легендите за него, повече от очевидно, са пълни балони. Той всъщност е кротък и сговорчив човек, дори бих казал непретенциозен. В никакъв случай не се изживява като звезда и дори бяга някак от този си имидж. Всъщност навярно копнее да се отнасят с него нормално. На няколко пъти прочетох в очите му някаква бездънна самота. Не съм сигурен дали това не бе най-самотния човек, който някога съм срещал. Самотата на човека с мисия, заради която живее по хотели, няма семейство, пътува много, обяснява на света и такива като нас идеите си, далеч от приятели, а хората на които гостува, предпочитат да го гледат с респект, отколкото да си поговорят с него за музика, или нещата, които обичат.

Не знам колко хора разбраха, че той всъщност дойде от Германия и замина за Испания (между другото забелязах и че свободно пише на испански, а Калоян и Сашо ми казаха, че чудесно четял кирилица). И на този фон, мрънканиците на разни, дето не могли да го видят, защото бил само в София, щото било петък, и щото никой не им го бил завел в провинцията ми се виждат как да кажа… ще си замълча… Питам се след като може Столмън да прелети света за да дойде в България какво трябва да се случи за да може някой да се сети, че може да си вземе един ден (макар и неплатен) отпуск, както и аз направих, нищо че съм в София или пък да се сети, че цяла България се прекосява за по-малко от един ден с влак.

Да – със сигурност можеше Столмън да се види с повече хора, но нима той няма право да не иска, нима не може да е уморен. Аз лично съжалявам, че не му спестихме още някои детайли от престоя му тук, но…

Хубавото бе, че той направи малък празник. За мен лично WebDev 2005 приключи. Останалото е бизнес, технически сесии, и купчина интересни неща, които със сигурност имат смисъл и са полезни, но те нямат никакво значение без това, за което говори той – без свободата, без споделянето им, без общността, която да ги оцени и развива. Урокът беше адски смислен, пълноценен и съвсем на място. Без този урок останалото е просто нещо, което можеш да намериш в книгите.

Съжалявах тази малка част от залата, която нервничеше на тезите му, която демонстративно не ръкопляскаше. Съжалявах страха им да излязат от Матрицата си…

Ще запомня погледа му в „Под липите“, където го заведохме, ръкоплясканията му на гайдаря и певицата, които бяха точно до нас. Калоян каза, че за първи път го вижда да ръкопляска. Направихме shareable вечеря с идеята да опитаме възможно повече неща. Хареса му много топенето на хляб в гаванката с чубрица. Хей, купихте ли му чубрица? Че не съм сигурен, че такъв странен прах ще може да мине по пощата през американската граница…

Днес веднага след лекцията трябваше да тръгне към летището и като се качи в колата на Мишинев, който предложи да го закара до там, преди да затвори вратата се ръкувах с него. Двамата с Калоян почти едновременно му пожелахме nice flight… А той погледна отново с онзи дълбок поглед и каза, че nice flight е само този, в който срещаш някой, с който след това ти е приятно да излезеш… И че на него му се е случвало само два пъти…

The girl in the other room
She stifles a yawn
Adjusting the strap of her gown
She tosses her tresses
Her lover undresses
Turning the last lamp light down
What’s that voice we’re hearing
We should be sleeping
Could that be someone who’s weeping
Maybe she’s there
Maybe there’s nothing to see
Just a trace of what used to be
The girl in the other room
She darkens her lash and blushes
She seems to look familiar

Йовко Ламбрев

Йовко Ламбрев

ИТ архитект, блогър и (все по-рядко) фотограф. Либерал. Все още вярва, че можем да направим света по-добър.
Пловдив, България