/ Избрано

Усещане за жена

Изплагиатствах заглавието на онзи филм с Ал Пачино за този пост не заради друго, а защото това е лично моята си визия по въпроса, моята представа за хармония, и съм много далеч от идеята да ми пука доколко тя е правилна или не за някой друг, различен от моето си аз. Усещането си е нещо твърде лично за да пасне на нечия друга представа. Текстът по-долу навярно е скандален по общите дефиниции и със сигурност пак ще настъпи нечие самочувствие или стереотип, но без значение дали някой ми вярва или не, той не е написан за да дразни, когото и да било. Раздразнение би се появило единствено заради нечие нежелание да ми делегира правото да разсъждавам свободно (т.е. различно), а подобен проблем никак не приемам за свой и мога единствено да му се усмихвам (надсмивам) с емоция плуваща в диапазона от невинно безразличие до прицелена ехидност.

yoni Съвременният свят не е наясно със себе си. Лутането, което съпътства ежедневието на разумните човеци само по себе си е нормално явление доколкото е път към самия себе си, като проявление на търсенето на собственото АЗ. Лутането като състояние на духа обаче, няма как да е нещо обичайно. А съвременния свят е приел това свое ежедневно лутане като нормално състояние. Това лутане не носи нито отговори, нито задава въпроси. Перманентното му присъствие притъпявата самата идея за съществуването му – търсенето. Съвременното общество не търси, защото не знае от какво има нужда и накъде се е запътило всъщност.

Съвременното общество приема за нормално хореографираната трансексуалност на някой политик или звезда, но наругава Оливър Стоун за хомо-залитания в „Александър“. MTV прецизно внимава да не влезе в обектива някой неприличен надпис или фраза, а в същото време с натуралистичен апетит показва в детайли някоя пластична операция като липосукция на някоя наддала мацка (като разбира се зърната на гърдите на обекта са внимателно замазани), което като стойност на шоу е точно толкова зрелищно, колкото и клането на прасе за Коледа.

Съвременното общество е куртоазно и стереотипно до безпринципност. В тази безпринципност отделният индивид непрекъснато получава разнопосочни сигнали. Още от люлката момченцето получава пистолет или камионче, а момиченцето кукла. Само, че малко по-късно се оказва, че пистолетът е нещо лошо – той носи смърт, а автомобилчето всъщност не бива да се кара бързо по улиците, защото те дебнат ченгетата, които всъщност са добри хора, но и не съвсем, защото хем пазят закона, но всъщност приемат подкупи и… А куклата всъщност не е истинско бебе, но последното… по-добре да внимаваш с него, защото то наистина е най-голямата радост в живота, ама и огромно бреме, а пък и ако не случиш на човек – ‘щото те мъжете са едни такива…

И тук в този момент от човека се очаква реакция. Мисловна. Фактите на лутането валят ежеминутно и снеговалежът им предполага анализ и решения. Непрекъснато. А решения се взимат от свободни и чисти съзнания, които приемат себе си и знаят какво искат и очакват. Знаейки кой си, няма значение дали това, което виждаш ти харесва или не. Знаейки кой си ти, знаеш дали то е част от теб или не е. И ако не е – то не може да ти повлияе. Ако ти не си лесбийка, филм за тях няма как да те превърне в такава, нито пък да станеш убиец, ако и да притежаваш пистолет. Това обаче означава да знаеш кой си, какъв или каква си и да… мислиш… Да си си отвоювал правото да мислиш!

Стереотипите са отживелица – те са ориентирът на интелектуално или психически лабилните хора – за добро и лошо. Фарът, който да ги води за носа през живота им за да не се загубят в него. Съвременния свят е еволюирал (не твърдя, че посоката е читава) и стереотипите са чудесен начин за контрол над живота ни. Това си позволявам да наричам Матрицата. Това е един прекрасен инструмент, с който тези, които са в нея се опитват да шаблонизират и останалите, увеличавайки, колкото са способни коефициентът на ежедневното лутане. Помагат им и митовете, които вместо да се разказват като приказки за лека нощ, се опитват да бъдат възкресени чрез вяра, идеологии или законотворчески концепции.

Вредата от религиите, особено християнската и мюсюлманската са фундаментални. И двете най-могъщи религии принизяват човека до подчинено на божеството същество, което следва пътя, който му е дефиниран. Така с течение на векове тези религии създават маса, която не се уважава и се самоподценява, която поставя на заден план собствената си идентичност, а личния разум и преценка се подчиняват на стереотипния. Търсенията се проверяват с лакмуса на догмите и правилата. Женствеността бива подчинена на силата, а мъжествеността се оплита в сложна йерархия на подчинение сама на себе си (от вида на кой му е по-голям… портфейла… примерно). Сексуалността става повод за срам или пък се използва за оръжие. С хората на знанието и науката често съзнателно се търси конфликт. Нито християнството, нито исляма на ниво институция (църква, държава) не търсят хармонията. Стремежът към нея остава само едно добро пожелание в някои от коренните му книги или пък вплетено в учението като такова. Институционализирането на това учение обаче го превръща в инструмент на Матрицата, във власт и сила, която няма как да има много общо с хармонията. Защото в хармонията сблъсъци няма…

inyan Всъщност може би точно затова източните религии са най-близо до търсенето на хармония, защото в най-слаба степен са били институционализирани. Останали са повече учения отколкото религии. Символът Ин и Ян – единството и съчетанието на мъжкото и женското начало, вглеждането в себе си и в другите, търсенето на интерфейс към хората около себе си, са най-характерни именно там. Всъщност, докато ние цивилизованите европейци през вековете се срамуваме от различията си, горим на клада вещици или ги предаваме на Великата инквизиция и подтискаме сексуалността, стремежа си към познание и различните си мисли, изтока търси себе си – изучава тялото си, опитва се да намери път между мъжа и жената, да им обясни различията им и да ги дефинира като божества. Единствената религия, която допуска да не си съгласен с нея е именно източна:

Не вярвай на нищо, който и да го е казал, дори и аз да съм го казал, ако то противоречи на твоя здрав разум и ум.
      Буда

yoniroseyoni1 Вместо да се срамува от гениталиите си, изтока ги превръща в икони. Не е смешно! Да се хихикаш глупаво на тази тема е също дърт стереотип – вместо това поразпитай Google. В момента това, разбира се, се е претопило до безлична масова култура или пък моден фетиш, но иконите на Йони (което е точно онова същото, което всяка жена има между краката си) са обожествения човешки образ на женствеността, а нефритените скулптури на мъжественост са символи на плодородието. Всъщност и в нашата култура съществува последното, модифицирано до жезъл и превърнато в символ на властта, жестокостта и силата. Оттогава насам вероятно размерът има значение

Еманципацията и феминизмът са вид рефлективна съпротива. Те са закъснелия резултат от горенето на вещици, от игнорирането на хармонията, от войната на половете. Жената няма нужда да е силна и властна, ако света не я провокира да е такава. Жената, при нормални условия, е пазителка на хармонията. Залитайки обаче по феминистичния тип еманципация, тя просто надява друг стереотип и с това от пренебрегнатия пол се превръща в лоша имитация на отсрещния.

inyanblue А оръжието на жената е именно хармонията. В Ин и Ян мъжкото и женското са равни, но едното е отляво, а другото отдясно или едното е горе, а другото долу. Едното е бяло или червено, а другото черно или синьо, едното е деня, а другото нощта. Ако бяха еднакви хармония нямаше да има – нямаше да има нито търсене, нито преплитане, нито сливане. Няма нищо лошо в това жената да е сексуално доминирана, ако това е любов. Повечето жени с ръка на сърцето си признават, че дори го търсят и искат. Еманципатката (думата звучи точно по моему), в бесния си стремеж за надмощие в леглото, в живота, в дискусиите, в надприказването, всъщност отблъсква всяко останало истинско мъжко нещо у мъжа, внасяйки само повече лутане, нищо повече. Разбира се, няма как да не опита да бъде щастлива по стереотипно му, внушавайки си, че е доволна от постигнатото и спирайки да си задава въпроси (друг ефект от Матрицата).

Трудно е за разумните и мислещи мъже и жени да бъдат себе си. Мъжете сме обвинявани в мекушавост или (недай си боже) немъжественост, след което стеротипът ‘мачо’ започва да ти се подхилква от ъгъла и ако не ти устиска ангелът, хукваш да си мериш пишката с вятъра. Жените пък, поучавани от Cosmo, майка си или някоя еманципатирана приятелка, се лутат в търсене на границата между оцеляването на нежността им, скриването на емоциите си или залитането по мъжемразенето.

Всъщност, ако ми е верен преразказа, поради липса на преки наблюдения, не е ли фундаментално-потресающ факта, че целокупното българско народонаселение било изритало най-напред жените от Big Brother (някъде четох, че екипът се бил пищисал по някое време, че ще им се грохне идеята ако хептен не останат девойки вътре), след което от всички възможни избрали стереотипа си за мъжкар – нискоумният кретен, гларус и сваляч, който не подбирал много-много коя сваля, стига да му пасва хардуерно на сглобката и с изявеното пренебрежително отношение към бройките си. После как този стереотип да не се оцени като печеливш. Та това е мъжът на века и се вързва приказно на другия фундаментален битов стереотип за мъжа тип зидаромазач, който се прибира вечер в къщи, говори на „ма“ на жена си, очаква гроздовата и салатката да му са сервирани пред телевизора, където да псуе по Парламента или Левски (ЦСКА), а в пристъп на (алкохолно) умиление да я пошляпне по дупето и да и купи карамфили за 8 март, което я кара да хълца от радост докато мие чиниите. Който не вярва да си пусне, който и да е български кинохит от близкото минало. Битовизми, битовизми… стереотип, след стереотип…

Всъщност аз не съм против религията си (кръстили са ме като малък, никой не ме е питал) – аз не харесвам шаблоните. В библиотеката си имам копия и на Библията, и на Корана, и на още какви ли не книги в този контекст. На изследвания за тяхната меродавност или невалидност също. Ако трябва да извадя любима книга от Библията то това непременно ще е Еклисиаст – най-истинска и човешка е. Не приемам непреходността на символите, които и да са те. Не вярвам в текстове, които са донесли повече смърт отколкото недефинирано спасение, което се опитват да проповядват. Текстове, които никой не може да каже какви са всъщност, защото и до днес по автентичността на днешната компилация на Библията се спори, а езикът и азбуката, на които са написани повечето преписи, е тълкувателна по произход и в голямата си част напълно неизвестна, и вероятно е загубено завинаги знание. Това няма значение. Има значение единствено желанието ми да бъда себе си и да се доверявам на моето усещане за правота или погрешност, на онзи бог вътре в мен, който наистина е част от моето си аз. Той може да е достатъчно мижав и скромен или пък адски космополитен, колкото самият аз успея да бъда. Който може да греши като мен или да е щастлив като мен. Не ме интересуват боговете, които са ме създали – ако допуснем, че съществуват. Но след като вече съм тук и мисля, мърдам и дишам имат значение само тези богове, които аз ще създам. И моят копнеж по хармония. А ако това противоречи на някоя религия толкова по-зле за самата нея.

А за еманципацията – банално тъпа тема, която префърцунено зае повече място отколкото имаше значение. Истинската тема е за онзи стремеж към хармония, където еманципацията не върши никаква работа.

Силните жени са нещо важно – чудесно е, че съществуват – възхищавам се на някои такива, но ако се загуби онзи баланс, онази граница, след която женствеността изчезва… за какво е всичко… Не вярвам истински на жени, чийто сълзи не съм виждал с очите си. Няма нищо лошо в това една жена да бъде слаба и да го покаже. Но жената-фелдфебел е за някой друг тип мъже – със сигурност ги има. Както и такива, чието усещане за жена е усещане за финес и за нежност – аз лично нямам никакви притеснения да го провокирам.

Мисля си, че мъжете дължим на жените подадена ръка за онзи път към самите тях, към тяхната женственост, за да спрат да се правят на оловни войници и да ни доказват колко силни и корави могат да бъдат. Не за друго, на който му се играе на война няма лошо – нека си играе на воля – но от това никой нищо не печели, а когато и обществото стане толкова unisex, че няма значение кой кого и как, просто побеждава онази Матрица с лутането, с което започнах в началото.

А като казах в проблемния си пост, че е работа на самите момичета да се съхранят, то беше с мисълта, че всъщност е нужно поне да го поискат. И да им стиска да си останат жени, такива, каквито са се родили – нежни, раними и мили. Струва си повече от лутането… всякак… А и ще сте в собствената кожа…

Не споменах нищо за онези „мачовците“, дето раздаваха акъл с коментари ама… няма как да го пресъздам с метафори от контекста на ЦСКА и Левски. Мъжете са мъже в мозъка на костите си… или не са. Мачо ефектът няма никакво влияние върху мозъчните вещества. Но пък ако някой ден, като си целуват гаджето ниско под пъпа, вземе, че случайно им мине през ума, че целуват икона, освен да се разхилят тъпо, може да се събудят по-различни следващата сутрин… знае ли човек…

Йовко Ламбрев

Йовко Ламбрев

Инженер, IT и интернет експерт, предприемач и блогър. Понякога запален фотограф. Фен на книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

Read More
Усещане за жена
Share this