> ## Content Index
> Fetch the complete content index at: https://yovko.net/llms.txt
> Use this file to discover other available public pages before exploring further.

# За дребните неща
- URL: https://yovko.net/za-drebnite-neshha/
- Published: 2009-12-12T09:31:38.000Z
- Updated: 2009-12-12T09:31:38.000Z
- Author: Йовко Ламбрев
- Tags: Лично

В Пловдив вали ситен снежец. Все по-рядко идвам насам и не зная дали е първият за годината, но така или иначе продължава да е топло и меко и всъщност снежинките още във въздуха почти се превръщат във вода. Със сигурност и този сняг няма да остави спомени.

В кафето до автомивката също няма никого, освен мен и момичето зад бара. Сега откривам, че има и интернет отнякъде – цели две отворени мрежи. Слабичкото радио на iPhone-а ми никога не е откривало нищо. Днес реших да си взема лаптопа и модема на MTel, но второто не се оказа нужно.

Идвам в това кафе от години. Не помня колко – откакто карам някаква кола. Зареждам газ на майка ми за готвене, оставям колата в автомивката и сядам в кафето. И понеже това обикновено се случва в събота рано сутрин (с идеята да изпреваря опашката от коли в автомивката), компанията ми е новият брой на Капитал. Не, че в Пловдив нямам цял списък от хора, които не съм виждал от много време, но някак ми е неудобно да накарам някой да стане в 8:30 в събота за среща на кафе в 9:00 из южните покрайнини на града. Освен [Владо Джувинов](http://www.dzhuvinov.com/?ref=yovko.net), разбира се… Но и с него не съм се виждал отдавна 🙂

Кафето тук не е нещо особено – преглъщам го с две сметани, но и в близката бензиностанция не струва. Преди време тук имаше двама възрастни души, които обслужваха кафенето. Лелята беше зад бара, а предполагам съпругът и, беше нещо като сервитьор. Всъщност повече от всеки типичен сервитьор днес. С перфектното старание да се почувстваш специален гост. Дори, когато беше облечен по-неглиже неминуемо имаше елече върху ризата си. Посреща всички персонално още от вратата с „Добър ден, господине“ и приятелско кимване. Изправен като войник от Швейцарската гвардия, често преметнал бяла кърпа през ръка. Приема поръчка и сервира с поклон. Нищо, че сигурно разликата във възрастта между него и клиентите му може да е и два-три пъти понякога. Нищо, че кафето не е много повече от невзрачно квартално кафене. „Разбира се, господине“, „Веднага, господине“, „Благодаря ви, господине“, „Довиждане, господине“, „Заповядайте пак“ са дежурните реплики, но биват казвани и с премерена поза и от сърце, което създава онзи приятен микс от закачка и обгрижване, което със сигурност те кара да приемаш този човек като рядко срещан симпатяга.

От няколко месеца за кафето се грижи едно момиче – приятно и мило. Но без възрастния човечец наоколо мястото е студено и празно някак си. Дано да е добре…

Защо разказвам тази история ли… Заради две дребни неща. Свикнали сме да мислим, че няма незаменими хора, което принципно може и да е вярно, но наистина само принципно. Всъщност има хора, без които нищо не е същото, и последното е далеч по-вярно от това, че никой не е незаменим. А другото е, че дори и най-дребните неща са по-истински, когато някой е вложил сърцето си в тях. Тогава, дори и вкусът на кафето спира да има значение…