Продължение на разговора ми с Христо Иванов, първата част на която е публикувана тук.

Йовко: Така се случи, че съм свидетел на календара ти и затова един чисто човешки въпрос – за последните два месеца колко пъти имаше време да спреш на едно място и, както казва един приятел, да позволиш на душата ти да те настигне?

Христо: Ха! Ами, не много… Знаеш ли, много е странно. Както вече казах, винаги съм бил много частен човек, но трябва да кажа, че отдавайки се на това да послужа на хората за възел, в който техните мечти да се съединяват, виждам, че така човек някак си не се отдалечава от душата си. Служенето – защото аз смятам, че ключовият елемент на лидерството е именно съзнанието, че трябва да служиш – всъщност е достатъчно пълноценно, достатъчно носи единство със себе си. Така че не бих седнал да се жалвам. Има си своите напрежения и трудности, но наличието на яснота за какво го правиш всичко това, усещането и ежедневното удивление от това какви чудесни хора има навсякъде, където отида…

Йовко: Аз намерих цяла кошница нови приятели…

Христо: Да, и то страхотни хора, наистина, из цялата страна. Всичко това стократно изплаща каквито и там негативи човек да понася от цялото това нещо.

Продължение

Разговаряме с Христо Иванов в апартамента на общ приятел в стара сграда в центъра на Пловдив. Предизборната кампания е в разгара си, а календарът на Христо се пръска по шевовете от интервюта, пътувания из страната и срещи с избиратели. Зная го, защото съм координатор на пловдивския предизборен щаб на “Да, България!” и един от хората, вторачили се във всяка свободна пролука в неговия календар, за да я запълним с нещо. Помолих го за този разговор още в началото на кампанията, но успяваме да го направим повече от половин месец по-късно. Преди малко сме приключили една приятна среща с избиратели в Пловдив, много от които активни млади хора. Христо е настинал, но въпреки това почти цял ден беше навън на площада и по улиците. Вече се смрачава, през прозореца се вижда кулата на Сахат тепе, а ние си говорим на по чаша вино.

Казвам му, че не искам да правим интервю, а да си поговорим човешки за неща, които излизат извън очертанията на темите, разисквани на публичните срещи на “Да, България!”. Защото си мисля, че много хора застанаха до него не защото разпознават лидер, а защото откриват част от себе си в него. Затова искам да поговоря с този Христо – частния човек, както той няколко пъти ще се самоопредели по-долу.

Йовко: На днешната среща с младите хора в Пловдив ти каза, че голямата игра в момента е как да се смени поколението в политиката, а не толкова кой ще спечели тези избори. Как мислиш, как можем да повлияем на това идващо поколение да натежи в правилната посока, независимо дали е част от “Да, България!” или от останалия спектър?

Христо: Осъзнатата нужда от държава не е естествено състояние нито на индивида, нито на общностите. През по-голямата част от съществуването си човечеството не е изпитвало необходимостта да твори държава. Внимателното вглеждане в различните държавни проекти по света – американския, руския, френския, английския – всъщност показва, че те са базирани на различни традиции и субкултури, на различна база на това, което може да се нарече обществен договор.

Въпросът, който стои пред нас, е дали ще излъчим политически елит, който да е носител на осъзната нужда от българска държавност като елемент от колективния план за себе си, от колективната представа за своя успех. Или този елит, който имаме в момента – в чиято колективна представа за себе си са хората, които крадат тоалетната хартия, лампата, крушката и всичко друго, което могат да откраднат от държавната сграда – този елит ще се възпроизведе.

Продължение

Не съм от хората, които считат, че партия е мръсна дума. Нито политиката за такава. Дали едно нещо е мръсно или не, зависи от хората, не от думите.

Но пък съм от онези, които почти винаги са някакво малцинство без политическо представителство. Често ме „обвиняват“ в прекален оптимизъм или ме определят за идеалист, но с онзи особен поглед, зад който чета премълчаната диагноза „наивник“. Сигурно и този текст ще се получи по-романтичен, макар да го започвам с нагласата за прагматичност.

През по-голямата част от живота си не осъзнавах необходимостта за принадлежност към някаква организация. От промените насам винаги съм симпатизирал на т.нар. дясно, въпреки влакчето на ужасите, през което то прекара поддръжниците си. От една страна, защото винаги съм искал сам да изработя хляба си, със собствен бизнес – и защото основна ценност за мен е равенството на възможностите, а не равенството в доходите, ако мога да се прилепя за тази дефиниция (не е точна и не е моя!). От друга страна, обаче, аз имам и своите леви залитания и те никак не са малко.

Нямам конфликт с това. И преди съм споделял, че съвременният човек е твърде комплексен, за да може да влезе в някаква ужасно остаряла и опростена координатна система. А това което ме караше да гласувам и подкрепям т.нар. дясно бе не точно идеологията, а нещо съвсем друго – необходимостта от повече нормалност.

За известно време бях член на ДСБ. Записах се, когато те бяха в долна мъртва точка, още преди възникването на Реформаторския блок. И това беше отчаян жест – да се опитам да помогна, ако мога някак да се съхрани малкото разпознаваема нормалност, която сякаш изчезна от целия български политически спектър. Уви, напуснах през лятото на 2015-та, защото блокът с бързи стъпки се превърна в най-голямото ми разочарование, а поглеждайки на ДСБ отвътре, осъзнах че разбиранията ми са твърде либерални и широкоскроени за една дясно-консервативна формация. И отново се превърнах в част от малцинството без политическо представителство.

Продължение

Независимо от това каква е личната оценка на всеки българин за отминалите избори и за победилият, той е новият президент на България за следващите 5 години. Аз не гласувах за него, по същата причина, поради която не гласувах преди 5 години и за Росен Плевнелиев – не повярвах, че е в състояние да се откачи от партията, която го издига. Президентът Плевнелиев обаче ме изненада приятно в огромна степен – такава, че да съжалявам, че няма да има втори негов мандат. Иначе тези, които не повярвахме на Радев, остава да следим всяка негова стъпка за да потвърдим или разсеем опасенията си.

По-интересен е въпросът с обичайното „А сега накъде?“ или по-скоро възможните отговори. От една страна звучният шамар за ГЕРБ е нещо много хубаво, защото самозабравянето и липсата на реформи ни върнаха там, където бяхме и с първия кабинет на Борисов (ако не и по-зле). От друга – пространството, което отваря ГЕРБ е възможно да бъде запълнено от всякакви други популисти и псевдопатриоти. Друга е темата, доколко това пространство изобщо е налично, докато не го потвърдят евентуални скорошни парламентарни избори.

Тревожно ми е, че за запълването му няма много смислени алтернативи. Реформаторският блок приключи безславно. Доверието, което получиха и непростимо пропиляха ще се върне като възмездие на следващи избори, оставяйки ги в хрониките като патерицата на ГЕРБ, която дори още днес вече е ненужна. От същестуващите проекти ДЕОС за мен са най-оптимистичната опция, макар да съзнавам скромното им влияние върху обществото. За някого другиго може би това ще са „Зелените“ или „Движение 21“, но те също имат скромна електорална тежест.

Носи се слух, че предстои нов десен проект. Но само предходното изречение съдържа вече един основен и един вторичен проблем с него. Основният е, че този проект все още е слух. От една страна, защото той вече закъснява, а от друга – че повтаря грешката първо да бъде дефиниран и едва после отворен към гражданите, вместо да бъде обратното. Същото беше и с РБ, на който някак му беше присаден граждански съвет, но той после беше изолиран в ъгъла. А гражданите така и ги забравихме. Ненаучените уроци са най-черната ни орисия…

Продължение

Политическите партии в България страдат от една обща болест – пълната липса на дългосрочна визия и далновидност. Понякога са толкова заровили главите си в пясъка, че няма да усетят и собственото си обезглавяване. Не е като да не им се е случвало и преди, и след девети, а уви, и преди и след десети.

Както и предположих в предишния си текст, очакванията на тези избори са за висока активност, която се проектира и към референдума.

Съмнения, че 20%-овата граница, която задължава Парламентът да се произнесе по въпросите, повдигнати на референдума, ще бъде премината няма. Това със сигурност, ще се случи. По-лошото е, че вероятността да се стигне до активност и резултат, който задължително да стане закон е съвсем реална. Ще каже някой, такава е волята на народа – и ще е прав, с едно дребно, но важно уточнение, а то е, че мнозинството не осъзнава рисковете. Волята му е (за пореден път) изградена върху емоции и внушения, които му звучат добре, но имат малко общо с истината. Живо доказателство е, че според горното изследване, от линка по-горе, 74% от хората смятат, че гласуването е право и не бива да бъде задължение, но въпреки това 52% смятат да гласуват ЗА задължително гласуване?!

Brexit също формално е воля на народа, ама… последствията тепърва ще излизат на повърхността. А провокаторите, първи изоставиха кораба…

Та, понеже политическият ни елит допусна грешката да се прави, че референдум няма, може скоро в учебниците да се изучава как не се прави така или как това е най-лесният начин да спечели дори най-наивната и популистка теза.

Продължение

Днес предпоследната страница на вестника, който чета, беше празна. Само най-долу в дъното имаше закачка – един прогрес-индикатор, който едва започва да се пълни с надпис „Зареждане на политическата обстановка…“

Шегата настрана. Общото усещане напоследък от твърде много неща е че… започваме отначало. Или се връщаме назад. Агенти на ДС изскачат отвсякъде, цели четирима са сред кандидатите в президентските избори, а други от същите дори си позволяват да заплашват с репресии (нищо, че черният им дроб няма да позволи да доживеят мечтите си)…

Личното ми мнение е, че незвисимо от мантрата за стабилност, която предъвкват управляващите и пригласящите им фъфляци от Реформаторски блок в същото управление, можем да си позволим доза нестабилност с цената на това нещата да се върнат в правилната посока. А тя е Европа, повече Европа и още Европа. Независимо от това, че ЕС не е в най-добрата си форма.

Струва ми се, че някак всички имаме нуждата да върнем силата и значението на думите в съзнанията си. Да върнем усещането за смисъла. Защото ако т.нар. хибридна война по света е нещо относително ново, то у нас, тя е ежедневие и действителност, в която сме принудени да живеем от промените насам. И това наистина е изтощителна война, защото буксуването убива – убива идеи, надежди, убива желанието за съпротива. А така убива и хора – невидимо, но съвсем реално.

Продължение

From: Yovko Lambrev
To: EVN България

Здравейте,

Бих искал да осъвременя/обновя данните за контакт, които имате за моя абонатен номер (XXXXXXXXXX) – Йовко Димитров Ламбрев (ЕГН XXXXXXXXXX).

Мобилният ми номер е XXXXXXXXXX, a email адресът ми е yovko@xxxxx.xxx – ако имате някакви други, моля да ги обновите с тези.

Това е валидно и за трите ми партиди при вас, както следва:

ИТН: XXXXXXX – Пловдив
ИТН: XXXXXXX – Пловдив
ИТН: XXXXXXX – Пловдив

Благодаря Ви предварително!

Йовко Ламбрев

Продължение

“The difference between a democracy and a dictatorship is that in a democracy you vote first and take orders later; in a dictatorship you don’t have to waste your time voting” ― Charles Bukowski

През изминалата седмица с промените в Изборния кодекс 43-тото НС достигна и подмина низините и срамотиите и на предходното. С което категорично доказа, че вече не просто води безполезно и безпосочно съществуване, а вреди на демокрацията и бъдещето на държавата. Това е изчерпан парламент (btw и правителство) и трябва да прекрати съществуването си незабавно!

Никаква коалиционна култура и никакви шикалкавения не могат да обяснят безобразията, гласувани в пленарна зала. Всеки депутат, който е застанал зад идеите за:

  • забрана за обявяване на социологически данни;
  • забрана за едновременно провеждане на референдум и избори;
  • вдигане на прага за преференция;
  • заличаване от списъка след негласуване;
  • гласуване в чужбина само в консулски и дипломатически представителства;
  • забрана за местни коалиции;
  • преразпределяне на гласовете, неподкрепящи никого при задължително гласуване;
  • и дори самото задължително гласуване;

не може да се нарича демократ.

Извършеното в пленарна зала през седмицата е в посока ограничаване на волята на изразяване и тежестта на вота на суверена и е престъпление срещу усилията на всички хора, които мечтаят, борят се, а някои дори изстрадаха демократичния преход на България.

Ако в този парламент има малко хора, с поне малко чувствителност и морал, те трябва да напуснат незабавно!

Срам! #Оставка