Между емоциите и разума
Че българинът гласува емоционално, а не рационално отдавна не е новина. Но ме изненадва реакцията на хора с претенции да гласуват прагматично, а след резултатите да се обливат в емоции.
Някъде скоро попаднах на една от онези остроумни картинки, които циклят из Мрежата – на нея имаше едно уравнение (цитирам по памет, понеже не си спомням къде е източника):
Щастие = Реалност – Очаквания
Иначе казано… приятели, сверете си очакванията 😉 Ако те са твърде големи, по-големи от реалността, ще имате отрицателно щастие, по-известно като нещастие 🙂
Аз не мисля, че резултатите от референдума са лоши. Не съм очаквал по-добри. Позицията е категорично изразена от тези, които са счели за нужно да я изразят. При това изразена въпреки процедурните номерца и затруднения. Окей – по закон гласувалите не са достатъчно, за да бъде директно валиден референдума, но нека да си спомним, че бариерата е поставена доста високо умишлено от същото това политическо статукво, което брани лоения си комфорт. Да не говорим, че това с активността е една безумна математика, понеже нашата държава така и не е решила както трябва проблема с избирателните списъци и раздуването им с мъртви души. А ако не знаем колко са избирателите каква активност изобщо пресмятаме??
Та, аз виждам много интересни неща в резултатите от референдума – разпределението по възраст показва, че дори и по-възрастните хора (60+), които принципно са най-консервативни и се притесняват от технологични нововъведения не се отличават от категорично изразената позиция ЗА. Разбивката по партии също е адски интересна, понеже дори електоратът на партиите, които бяха гласно против е раздвоен и почти половината и от техните гласоподаватели са се еманципирали от партийната повеля. А това, драги зрители и радиослушатели е ПРЕКРАСНА новина, понеже партиите започват да не успяват да водят за носа дори твърдите си електорати!
Референдумът все пак постигна достатъчна тежест да бъде задължително да мине през Парламента. А това е хубаво, защото парламентарно представените партии ще трябва ясно да декларират позиция. Такова категорично ДА е трудно да се неглижира дори и от клинични гьонсурати.
Що се отнася до технологичния спор за конкретната реализация (доколкото е възможен, защото на практика той към момента е труден при безкраен брой голи хипотези) – аз останах разочарован от колегите, които предпочетоха иронията и позицията „това няма как да стане“. Разочарован не от капацитета им като експерти, а въпреки това. Защото работата на всеки експерт е да предлага решения, понякога не съвършени, но възможно най-работещите. Самоцелният перфекционизъм не винаги е полезен, особено когато си на фаза мечта или прототип.
В моят професионален път съм имал и провали и успехи, но това което научих по пътя си е да избягвам да работя с хора, които те посрещат с „това няма как да стане“. Животът е твърде кратък за да се заобикаляте с такива хора. Може да не е лесно, може да крие рискове, но всяко нещо е невъзможно докато не стане възможно по един или друг начин. Всеки бизнес-човек ще каже, че рискът не е лошо нещо, ако е управляем. А работа на технологичните хора е не само да си свършат добре работата в детайлите, защото да – дяволът е в детайлите – но и да свършат тази работа, от която някой има нужда. Нарича се възможност, ниша, you name it…
В същия момент бих помолил за разбиране и другата страна, която иска да има е-гласуване, но няма експертността да прецени сложността на задачата и очаква, че някой ще предложи перфектното решение, понеже „щом банкираме електронно, значи може и така да гласуваме“. Това от гледната точка на неспециалист е адски логично и вярно, но на експерта това звучи безумно и му вади пара от ушите.
Най-лошото, което може да се случи е да продължим да се замеряме с „литературни“ доводи вместо да оставим на всеки неговото. ИК си свършиха не лошо работата с „продаването“ на идеята на хората, особено без подкрепата на политиците (а може би пък това помогна!), те пък с референдума принуждават Парламента да „купи“ идеята, и ако там не я заметат в ъгъла, експертите са на ход… А между другото, не рядко точно тези, които са казвали „това няма да стане“ дават след някакво време най-добрите идеи как да стане.
Нека не живеем с илюзията, че от утре веднага ще може да гласуваме и електронно. Важно е да мине новият закон за е-идентичност, който изглежда много добре като предложениe. Важно е да се реши и проблемът с доверието и одитабилността на една бъдеща платформа за е-гласуване. Важно е и кой и как ще я реализира, защото с подхвърляне на туитове и коментари тук-там определено няма да стане със сигурност 🙂
И тук е моето притеснение – не виждам тази фигура (или екип), която да е разпознаваема в обществото и да получи общественото доверие, но и политическата подкрепа, да сътвори такава платформа (и процедури). Понеже без категорична политическа воля и подкрепа ще е трудно. А ако е само формална, каквато изглежда в момента, ще е хипер-абсурдно.
Ако след местните избори на политиците им изглежда, че имат обществената подкрепа за текущия управленски формат, а е факт, че резултатите го показват, то това означава, че трябва и да имат куража да започнат работа по горното без шикалкавения и използвайки ясния вот, който обществото е изразило на референдума.
А за самите местни избори – при това отсъствие на идеи и лидерство – резултатите са според прогнозите. С т.нар. „левица“ в България е свършено, което отваря територия за нещо ново и дано да е смислено, ГЕРБ се бетонира където е, РБ запазва позиции, а по-либералните проекти в България (ДПС ООД не го броим за такъв) засега не успяват да излязат на повърхността, но и това ще се случи с времето. ДЕОС, не унивайте!
ГЕРБ очевидно ще бъде ключов политически субект за осезаемо време напред – добрата новина е, че са с про-европейска ориентация и това на което можем да се надяваме е там в бъдеще да тежат повече позициите на технократи като Томислав Дончев, Андрей Ковачев или Ева Паунова и по-малко на вътрешнопартийни кариеристи.
РБ продължава да не иска да отговори какво е – дори пред собствените си избиратели. И постепенно лидерите на съставните партии завиха към това да се харесват на твърдите си ядра, вместо да бъдат носители на промяната в българската политика. Продължават да не успяват да разпознават и адресират тази част от обществото, която искаше да види една по-отворена и по-гражданска политическа платформа, в която оста ляво-дясно е на заден план пред по-смислени и актуални теми като реформи, образование, устойчиво развитие, граждански активно общество, технологии, малък и среден бизнес, Европа… А тази част от обществото, за разлика от твърдите ядра, има потенциал да расте.
Привидният уют на класически „дясното“ има същия проблем със свиващата се възрастова пирамида, който и електората на БСП. А съвременният човек е многопластов, той е дясно-ляв, не обича клишета и етикети. Бъдещият още по-малко ще иска да се позиционира по една толкова скучна ос. Формациите с поглед напред би трябвало да го осъзнават… Дори либерално-консервативният модел е по-близо до съвремието, отколкото ляво-десният…
Вчера прочетох някъде, че резултатите показвали, че партиите надвили над гражданите. Аз пък мисля, че е точно обратното! Партиите опитаха да успят обществото, но не се получи. Освен може би донякъде с местните избори, но определено не се получи с референдума. За мен най-добрата новина е, че гражданско активното общество, колкото и крехко и политически разноцветно да е, успява да надскочи различията си в полза на общия обществен интерес, което е белег за узряване и не лош базис в сблъсъка срещу политическите елити. И занапред ще става все по-силно и невъзможно за заобикаляне!
