За 2018 година без излишен оптимизъм

От самото начало бързам да заявя, че този текст няма да е песимистичен. Уточнявам го, защото черно-бялото мислене у нас е еталон за преценка на всичко. Ако не си весел, значи си тъжен; ако не си умен, си тъп; ако не си десен, не може да си нищо друго освен ляв, даже направо комунист. Няма средно положение. Какви са тези уклончиви работи – уточни се, мама ти стара, че иначе объркваш хората! Та се уточнявам… ама не за да улеснявам някого. Защото, щем – не щем, живеем сложен живот и нещата няма как да са простички.

Не съм песимист за 2018 година, защото има достатъчно причини да гледаме на следващите няколко месеца с надежда. Добрите новини са свързани с подема на икономиката (и у нас, и в Европа) и с очакванията за още повече ръст, и с липсата на някакви кой знае какви очаквани събития, отключващи потенциални сътресения. В европейски контекст най-интересни може би ще са парламентарните избори в Унгария и Италия и вероятно локалните във Великобритания. От президентските избори в Русия едва ли можем да очакваме нещо различно, но пък изборите през ноември в САЩ вероятно ще са много любопитни.

Липсата на излишен оптимизъм е свързана с България. И с наблюдението, че картелът, който управлява държавата (и политическият му параван) става все по-безочлив и дебелокож. Липсата на критична парламентарна опозиция (ако изобщо може да говорим за каквато и да била опозиция в текущия парламент), отсъствието на четвъртата власт – медиите, като фактор в политическия живот (чрез обсебването им или чрез притискане на собствениците им), и липсата на критична маса гражданска (ре)активност – тези три отсъствия съвсем естествено водят до липсваща демокрация в държавата ни.

За жалост нищо не показва, че през 2018 година това ще се промени, а пропиляването на още една година във вегетативен комфорт отдалечава с много повече време реформите, възстановяването на репутацията на институциите и завръщането на смисъла в тях.

Ние не живеем в демокрация. Прекрачихме прага на опасен тоталитаризъм, който е прикриван зад формална многопартийна система и приватизирани институции. Държавата продължава да се управлява невидимо, с SMS-и, от клика с тежки икономическо-мафиотски взаимоотношения. Нашата корпоратокрация е по-опасна от всяка друга, защото кукловоди продължават да са старите ченгеджийски фамилии, независимо дали се крият зад уж леви, десни или либерални партии. Ако позволим на този нов тоталитаризъм да се установи като нова нормалност, накъдето вече сме се запътили, сме загубени. Заедно с няколко от бъдещите поколения, а най-големият срам ще е да ги обречем на нов преход.

Ключово е да осъзнаем, че сме напълно сами в тази битка. Европейският съюз е затънал в умопомрачително безсилие. Текущият европейски политически елит в последните няколко години не само показа, че трудно управлява кризи (Гърция, мигрантите), но не успява да разпознае и предотврати и задаващи се такива, които имат достатъчно лесни решения (Каталуния). Брюксел все повече изглежда като политическа кооперация, в която формално съкооператорите се събрали да се трудят заедно, но в действителност внимават единствено да не бъдат ощетени откъм права или блага, а малко се вълнуват от общите си задължения.

За съжаление, както писах вчера по друг повод, дали защото не сме заслужили с кой знае какво да сме част от ЕС и ни пуснаха да се шмугнем през задната врата само за да не объркаме маршрутката, сега нашите проблеми нямат особена стойност. Европа, вглъбена в далеч по-важните си грижи, е напълно доволна откъм нас да не се вдига много шум. Което съвпада напълно и с гледната точка на нашенеца в ролята на гратисчия, който се е качил без билетче в автобуса и трепери да не го спипа кондукторът.

Русия ще се възползва максимално от ситуацията, за да държи в изкушение нашия политически картел в орбитата на вечната дружба. Те никога няма да се откажат от това. А той, картелът, така или иначе там му е пъпната връв. Не можем да разчитаме, че в Русия ще се случи нещо, което да ги преориентира към собствените им грижи, за да ни оставят на мира. Напротив. Евентуален нов руски икономически колапс вероятно ще бъде прикриван максимално дълго зад ескалации на замразени конфликти или създаване на нови (специалитет на Путин), а ние сме твърде интересни и твърде близо, за да ни е спокойно. Комшулукът с Ердоган не прави нещата по-розови. Докато Тръмп е в Белия дом, оттам ще се лее предимно непредвидимост. А в НАТО и ООН се отразява същата повсеместна посредственост, безсилие и липса на световно лидерство.

На този фон ние можем да проспим 2018 година и от кръчмите и кафенетата да наблюдаваме радикализацията и профанизацията по света, да сме безразлични към проблемите около нас, да спечелим безусловно световната титла по Facebook многознайство, да се делим и мразим едни други и да оставим да ни разиграват политици на дистанционно управление или журналисти с евтино купена съвест, докато всичко, което изстрадаха родителите ни и бабите и дядовците ни, отиде по дяволите.

Можем и друго – например да се съпротивляваме ежедневно, да задаваме неудобни въпроси, да изискваме отчетност и истинска политика, да не купуваме, гледаме или четем свински медии и да си върнем демокрацията и държавата, която час по-рано трябва да се преизгради като модерен и деен участник в един динамичен, различен и много свързан свят. Никой не може да ни спре да искаме по-добро бъдеще. Никой не може и да ни отнеме свободата, ако не се откажем сами от нея. Само от нас зависи да върнем обратно тази блудкава безвкусица, която ни сервират ежедневно, и да я плиснем във врата на некадърните готвачи и техните сервитьорчета. И никой не може да ни спре!