From: Yovko Lambrev <y_lambrev@bg.ibm.com>
Subject: About the two drops of oil and some other things…
Date: October 5, 2010 11:58:25 AM GMT+03:00

Pls, find English text below…

Колеги и приятели,

Повечето от вас вече знаят, че днес е последният ми работен ден за IBM. Реших, че имам нужда от промяна. Написах първото си парченце софтуер едва на 9 и макар на фона на моите току-що навършени 36 години да изглежда странно, аз вече четвърт век съм част от тази индустрия. Въпреки това тези седем години и половина в IBM ми се струват като една епоха – в този офис научих много за технологиите и бизнеса, но и за живота, и за взаимоотношенията между хората, намерих приятели, загубих част от тях, срещнах много важни за мен хора, изживях незабравими дни, дори се влюбих… два пъти…

Предполагам сте чували онзи притча, в която един младеж помолил мъдрец да му покаже тайната на щастието. Мъдрецът му дал чаена лъжичка с две капки олио в нея и го изпратил да разгледа двореца като внимава да не разлее двете капки. Младежът се вторачил в капките и нищо не видял от разходката си. Тогава мъдрецът го върнал да види градините, богатствата, картините, но пък тогава младежът разсипал двете капки олио. Та тайната на щастието била в това да се радваш на живота и да не забравяш за двете капки олио в лъжичката…

Прецених, че в последните години твърде много бях вторачен в двете капки, толкова че имам усещането, че се отклоних от Пътя си. Направих го съзнателно и не съжалявам, защото наистина научих много. IBM беше най-значимия университет в моя живот до тук. Не виждам защо и да не призная, че не всичко, което научих ми харесваше или беше добро. Във всеки университет е така. И в живота и бизнеса много рядко всичко е цветя и рози, а важните неща са безценно знание, което е от полза всеки ден. Но понеже ден след ден животът отминава – от известно време насам имам животворната необходимост да се завърна към себе си. Твърде дълго време вече подчинявам мечтите си на други мечти, стремежите си на чужди стремежи, целите си на тези на някой друг.

IBM за мен беше сбъдната мечта. Зная, че звучи като клише, защото всъщност днес никак не е трудно да работиш за големите гиганти. Нужен е май само някакъв английски, смислено CV и приличен костюм. И понеже HR-ситото се минава лесно, светлината на звездите се вижда по-трудно сред облаците от посредственост. Обаче за човек, чието детство е минало във време, в което можеше само да мечтаеш някой ден да имаш шанса да надзърнеш зад „желязната завеса“, IBM е не само hi-tech гигант… много повече е…

Парадоксално е обаче, как обичайността на нещата може да заличи всякакъв звезден статут. А IBM е компания-звезда, каквато едва ли някога в индустрията ще има втора. И понякога ми е тъжно, че младоците в нея не виждат, не чувстват и не я познават като такава. И почти никой не им я показва. Сякаш звездите не блестят, понеже ежедневно се бориш с облаци бюрокрация, слушаш клишетата на Матрицата, спазваш процедурите и почти не се докосваш до истинския IBM. А толкова много има за докосване в тази компания, толкова натрупвания, колкото навярно в никоя друга…

Очаквах да срещна повече звезди за тези седем години и половина… И почти не срешнах такива, които да създават звезди… Понякога ми се иска някой да накара бюрократичната мъгла да прочете отново онази книга за танцуващите слонове… поне онази четвърта глава – или поне само заглавията – You have to know (and Love) your business, Leadership Is Personal… Elephants can dance… И защото e важно да останем човеци след всичките цифри и електронни таблици…

Не знам дали и аз бях звезда, поне се опитах с всичкия си потенциал. Опитах се и да правя IBMъри – двама – единият напусна, а другият го претопи Матрицата.

Радвам се, че за времето, през което бях в компанията не се сещам за човек, с който да не мога да разговарям открито и честно за всичко. Не се срамувам да стисна ничия ръка. Щастлив съм, че повечето от клиентите ми ме считат за доверен приятел. Бях верен на отбора си и бях част от него, дори когато съзнавах, че грешим! Благодаря и за доверието, на тези които ме удостоиха с такова!

Знам, че този текст е дълъг и необичаен за farewell, но понеже обикновено не съм многословен сега си го позволявам, а някак не мога да напиша само новия си телефон, email и две официални изречения… Първо, защото не се сбогувам, някак ми е трудно да приема мисълта, че от утре няма да ползвам асансьорите на Интерпред за да стигна до офиса, второ защото преди да сме служители, мениджъри или каквото там сме, най-напред сме обикновени хора и е полезно да си говорим обикновено по човешки, и… защото – вече така или иначе цитирах Louis Gerstner… I fell in love with IBM… Това е от неговото писмо за сбогуване – прочетете го – тези, които не са – човешко е, лично е, няма нищо общо с тези модерните, които четем напоследък. Писал го е сам, с обикновени думички… Ще бъде като докосване до истинския IBM – – този от мечтите ми, който ще запазя и занапред за себе си, тръгвайки си…

От утре най-важна за мен ще бъде една друга компания – много малка, но много моя. Всъщност тя съществува без мен точно толкова, колкото аз бях част от IBM. Създадох я и я изоставих в ръцете на съдружниците си, понеже бях изкушен да потанцувам със слоновете. И понеже вече съм сигурен, че те могат да танцуват (а мен все така не ме бива с танците) реших, че е време да се върна в моя личен бизнес. Ако не го направя сега, след още някоя година, навярно няма и да го направя никога. А искам да опитам – дори да сбъркам начина или момента – може би ще имам време и да поправя грешките…

Ако някога толкова загубите следите ми, просто попитайте за yovko в Google – няма начин да не знае къде съм и какво правя – аз живея поне наполовина в Интернет :-)

Пожелайте ми да не забравям за двете капки олио в лъжичката! Нито за другите нещата наоколо! А на всички ви, аз пожелавам да направите така, че някой ден да ме е яд, че не съм останал част от този отбор! ;-)

Йовко

========

Dear friends and colleagues,

Most of you already know this is my last day working for IBM – I’ve made up my mind for a change. I remember writing my first bit of software when I was nine, and though strange as it may seem against my just rounded 36, I have been part of this industry for a quarter of a century now. However, these seven and a half years at IBM seem to me an entire epoch – here, in this office I have learned much about technology and business, and about life and human relations, too; I have made friends, lost some of them, met many people important to me, lived memorable days, even fell in love… twice…

I suppose you have heard that parable about a youngster who asked a sage to reveal to him the secret of happiness. The sage gave to the youngster a teaspoon with two drops of oil in it and sent him on a tour around the palace, warning him not to spill the two drops of oil. The youngster fixed his eyes on the spoon and saw nothing on the tour. Then the sage sent him back to view the gardens, the riches, the pictures, and this time the youngster couldn’t save the oil from spilling. So, the secret of happiness was in enjoying life and at the same time keeping in mind the two drops of oil.

I reckon I have been too fixed on the oil drops in the last few years of my life, so much that I feel I have departed from my Path. I have done this consciously, and without regret, because I have really learned a lot. IBM has been the most significant university in my life. I don’t see a reason to conceal that not all of that has been good or to my liking – it is so in any university. So is life, and business – quite rarely it is all pure happiness, and the things that matter are inestimable knowledge for every day. Yet, day by day life passes over, and since a while I’ve been having that life-giving urge to return to myself. For too long I have been subjecting my dreams to other dreams, my endeavours to other people’s endeavours, my aims to those of someone else.

IBM has been a dream come-true to me. I know it sounds like a cliché – nowadays it isn’t hard to be employed in a giant corporation, all you need is some command of English, a reasonable CV and a decent suite; and since it’s easy to get HR short listed, the star shine is hard to see through the clouds of mediocrity. For a man whose childhood was in the time when peeping through the “Iron curtain” was just a dream, IBM is not just a hi-tech giant… but a lot more…

However, it is paradoxical how habitualness can erase any star status, and IBM is a corporation star which would surely remain one of a kind in the industry. Sometimes it makes me sad that youngsters here can’t see it, feel it or know it as such. And nobody show them the light. As if stars have stopped shining because of the daily collision with bureaucracy, hearing the same clichés of the Matrix, observing the procedures, and barely touching on the genuine IBM. And there is so much to be touched in this corporation, so much accumulated, as probably there is in no other company…

I have expected to see more stars in those seven and a half years; and star makers I have met next to none… I sometimes wish that the bureaucratic fog were made read again that book about the dancing elephants… or at least its chapter four, or fortunately the titles – You Have to Know (and Love) Your Business, Leadership Is Personal… Elephants Can Dance… Because it is important to remain humans after all the numbers and spreadsheets…

I don’t know whether I have been a star, at least I have tried with my entire potential. I have also tried to fabricate IBMers – two attempts – one of them has quit, and the other one has got Matrix melted.

But I’m glad that for all the years spent here, I can’t remember a person with whom I would not talk openly and frankly about anything. Anyone’s hand I can shake without being ashamed. I’m happy that to most of my clients I am a trusted friend. I have been loyal to my team, and I have been part of it even when I knew we were making a mistake! I wish to thank for the trust to all those whose trust I’ve had.

I know this text is too long and unusual for a farewell letter, but because normally I am not so wordy, I allow it myself here, besides, I feel uneasy to leave just my new phone number and e-mail, and a couple of standard sentences… First, because I am not taking my leave, I somehow find it hard to believe that from tomorrow on I won’t be using the elevators in Interpred building to reach my office, second, because before being employees, managers, or whatever else we are at work, we are ordinary people and it is useful to talk in an ordinary human way, and third…, because – I have already quoted Louis Gerstner – I fell in love with IBM… That is from his farewell letter, read it, please, those of you who haven’t – it is human, personal, it has nothing to do with the modern ones we have been reading recently. He has written it himself, with simple words… Reading it shall be like touching on the genuine IBM – that IBM from my dreams which I’ll keep for myself after leaving ;-)

From tomorrow on the most important to me will be another company – a very small one, but very much mine. Actually, it has been existing without me just as long as I have been with IBM. I created it and then left it to my partners, being tempted to dance with the elephants. And now that I am convinced they can dance (I myself being the same poor dancer as before), I have chosen to return to my own business. If I don’t do it now, in a year or two, I would probably never do it. And I’d like to try – even if I miss the way or the moment, perhaps I will have the time to correct the mistakes…

If you happen to lose my trace completely, just ask Google about yovko – It would certainly know where I am and what I am doing – I live on the Internet at least half of my life :-)

Wish me that I never forget about the two drops of oil in the spoon! And about all the other things around. And to all of you I wish that you do so, that there comes a day when I will regret my not being part of this team.

Yovko

Накратко за Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.