Аналогови емоции

Онзи ден разпечатах нов pro-pack с филми за среден формат и с удоволствие вдъхвайки аромата на емулсията, се замислих колко от този кеф се загуби покрай дигитализацията на живота ни. Сега снимам предимно цифрово – преди да изляза на снимки проверявам дали батерията е заредена, дали да взема резервна, дали имам достатъчно карти или фотобанка с хард диск. Още вечерта преглеждам снимките – харесвам 5-6 от тях за публикация – малко редкация и другото в архив на DVD-та… Бързо, трескаво и сякаш между другото…

Преди две-три години повечето фотографски производители се надпреварваха да анонсират смъртта на филма, а днес хората отново купуват филмови тела (цените на професионалните модели станаха съизмерими с актуалните цифрови от среден клас, а тези втора ръка струват колкото смешна сапунерка). Fujifilm отнесе невиждан отпор от клиентите си след спирането на легендарната Velvia и започна да я произвежда отново, дори стартира нарочен сайт на поклонниците на филмовата фотография.

Феновете на Ilford пък дори започнаха да си организират сами производство на рекламни t-shirt-ки след декларацията на фирмата, че след 125 години в бизнеса те до последно ще произвеждат това, което винаги са правили – филми и химия за черно-бяла фотография.

Онзи ден прочетох, че на фона на драстичния спад на продажбите на всякакви цифрови медии, използвани за носители на музика, филми и др. понеже хората започнаха да купуват download-и, единствено познатата стара винилова грамофонна плоча бележи ръст. Манията на твърдите поклонници на винила и аналоговия звук явно зарибява все повече последователи. Което ми напомни, че и аз не съм се отказал от идеята си отново да се сдобия с грамофон като задължителен компонент на домашното ми стерео, за моменти на блаженства, кеф и уединение…

Не искам да бъда разбран погрешно. Аз съм фен на цифровите блага, с които разполагаме, използвам ги с удоволствие, но си мисля, че в дигитализирането на обикновения ни живот понякога губим баланса. Пропускаме детайли. Започваме да живееем трескаво и двоично – виждаме живота си контрастно – в нули и единици, хубав – лош, богат – беден, има – няма…

Ние сме аналогови хора – с аналогови сетива и аналогови емоции… Хубаво е отвреме на време да си спомним, че между хубаво и лошо има по-хубаво, още по-хубаво или по-малко лошо. Че мечтите могат да са обикновени, невероятни, разтърсващи, абсурдни или безумни и по скалата на потенциометъра остават още много позиции, които няма как да маркираме с чертички, цифри или определения.

Можем да завъртим потенциометъра на живота си на множество междинни позици. Да заплуваме в многообразието им. Да открием (отново), както в гимназията и студентските купони, че сексът не е нужно да е само хубав и лош, да го има или да го няма, а че може да е биващ, скучен, страхотен, изтощаващ, смешен, луд, готин, изморителен, очарователен, изненадващ, отчайващ… че дните, жените, докосванията, погледите, емоциите са толкова различни, че никой дискретизиращ алгоритъм не може да ги цифровизира, че няма бройни системи, които да свършат работа… И всичкото това си има своето специфично очарование.

Да осъзнаем, че част от стреса на днешният ни дискретизиран живот е скован от дефинициите на скалите, които сами сме си задали и че за да излезем от тях е нужно понякога само едно дълбоко аналогово вдишване на нещо от многообразието около нас или вътре в нас… Или да пробваме нова междинна позиция на потенциометъра…