Азбуки, преводи, съдби...

Вчера беше 24 май – празник, който наистина е много български и напоен с история, смисъл и ценностна система. Празник, който обаче не по-малко шаблонно от всички останали, съвсем стереотипно е облечен в кройките на конфекцията от лозунги като „най-светлият български празник“, които различни усмихнати дечица повтарят пред микрофоните на новинарите, плъзнали из площади и училища.

Не – не иронизирам… Далеч съм от мисълта да обличам в нихилизъм думите си. Както казах празникът е много български и смислен. Това, което ме провокира към ирония е умилението, с което приемаме не познанието, не мисленето, а възпитанието в папагалщина. И да го поставя под съмнение…

Именно затова ще си позволя да поразсъждавам… Съвсем хипотетично… Какво ако нямаше Кирил и Методий, ако не бяха сътворили глаголицата и сега не пишехме на кирилица? Много е вероятно и да нямаше България и сега да не се наричахме българи. Можеше и да ни има и да сме българи, но да пишем на някаква шльокавица, вариация на латиницата, както правят почти всички нации, подбирайки си някакъв набор от латински букви за собствена азбука. Може би щяхме да ползваме някаква друга азбука – с по-голяма вероятност – нещо като гръцката (или самата нея) или с по-малка – някакви други йероглифи.

Да, нямаше да сме част от славянската култура! Стоп! Можеше ли да няма такава изобщо? Защо да не може… Е, и – какво пък…? Със сигурност щяхме да сме част от някаква друга култура. И ако това се беше случило – сега по-тъжни ли щяхме да бъдем, щяхме ли да го осъзнаваме, много е възможно да живеехме и по-добре… Не е ли възможно? Възможно е разбира се…

Националната ни и славянска идентичност принципно е нещо хубаво – нещо което ни е съхранило във времето, нещо което прави историята ни такава, каквато е. Дали това е било по-добрата или по-лошата посока и съдба няма как да бъдем сигурни. Най-малкото защото е невъзможно да дефинираме добрата и лошата посока в такъв огромен отрязък от време.

Не омаловажавам значението на историята – напротив – тя има сериозен акцент върху съдбоносните посоки на развитието ни. За мен лично историята има смисъл от изводите, които могат да се изровят там. Фактите сами по-себе си губят значимостта си, забравят се, дори биват фалшифицирани заедно с цели исторически периоди. Има значение обаче бъдещето (чисто егоистично за мен то е единственото време след моментното настояще, което има значение), а то може да бъде различно само защото днес мислим по този или по онзи начин.

А ние някак обичаме да мислим според чергата си – тя може и да е на дупки от мишки, ама си е нашенска. Само, че нашенското има смисъл, когато е част от цялото – когато като го забъркаш с нещо друго, да се получи нов нюанс, нов вид, нова култура. Светът напоследък е толкова малък – толкова много култури започват да съществуват все по-близко и да раздават себе си една на друга, да си влияят, да се унифицират (о, ужас! нали?).

В някакъв момент, чисто теоретично може би ще стигнем (не ние… по-скоро децата ни…) до някаква такава твърде еднаква култура, твърде планетарна. Може би това има смисъл, преди да се запознаем със същества от други планети и светове? Може би има смисъл националните ни идентичности да се загубят, някоя и друга азбука да изчезне или да се смесят религиите ни… Може би това не е толкова скучно и еднотипно, колкото звучи? Ще загубим различията си и уникалността си, но пък ще общуваме по-лесно помежду си, ще се разбираме по-добре, ще говорим един език? Може би?

И какво ако една националност изчезне? Да, боли ако е твоята, но всъщност какво точно ме прави българин? Азбуката и историята или настоящето ми? Азбуката и историята са додатък на общността в която съм се появил и израстнал, обкръжението, което ме е направило човек, средата в която се осъществявам. Ако се бях появил малко по на север щях да съм румънец или австриец, ако бях по на запад вероятно щях да говоря и пиша на испански, а ако бях по на юг сигурно щях да съм мюсюлманин. Ами ако се бях появил точно тук, но в друго обкръжение… какъв щях да бъда?

Това, какъв човек съм, какво съм създал, и какъв е потенциалът ми да творя е стъпило на потенциала на моята общност, на мен самия, но това коя точно е тя, погледнато глобално какво точно значение има?

Сещам се за Linux и софтуерът с отворен код? Кой точно е създателят на Linux? Линус ли? Отдавна не е само той – и какво значение има факта, че е финландец? Какво значение има и факта за Финландия, че там се е родил Линус Торвалдс? Да – има някакво значение. Но не е такова, което има за света факта, че обединените творчески сили на много хора пръснати къде ли не географски творят и създават малки парченца от общото цяло. Те говорят различни езици, вярват в различни богове, но общуват еднакво с помощта на английския език, компютърната терминология и свободния софтуер. Да – дори много от тях са против глобализацията и настървено превеждат същия този Linux на своя език, правейки го достъпен за повече и повече хора – такива, които все още слабо говорят английски или компютърната терминология и умения.

Всъщност ето – националните различия са средство към същото подаване на ръце, така както могат и да бъдат и пречка за свободната комуникация.

Светът се развива и си подава ръце – за мен не е толкова страшно ако утре живея в Холандия или Испания, или някъде съвсем другаде, или децата ми не говорят български. Има значение креативността на всяко човешко същество, а тази креативност все ще си намери азбука, изразно средство или общност, чиято култура да обогатява. Светът винаги е обединение на тези култури, които няма да загубят никое смислено парченце креативност.

И някак ми се иска да сме повече космополитни, отколкото национално-идентични.

А всъщност щях да пиша защо мисля за ненужно да се превежда на български Creative Commons… Може и да съм успял…