/ Позиция

Блогърите, героите, жертвите и лидерите

Тезите, които ще споделя в този пост всъщност се въртят в главата ми от няколко дни насам. Това, че почти не писах нищо през втората половина на февруари донякъде също бе свързано. Човек има нужда да спре и да се огледа около себе си. Да помисли. Да се посамонаблюдава.

Все по-често чувам, чета или долавям терзания как БГ блогосферата набъбвала, но не ставала по-многообразна или интересна – даже напротив. Все повече блогъри се чудят защо им липсва предишната мотивация да блогват. Блогъри, които харесвах, чета все по-рядко за сметка на други, които просто напоследък са по-активни, но не и по-смислени. Ако загубиш хармония с половинката си много често това е повод за раздяла. Дали е същото като загубиш хармонията с блога си, ако той е достатъчно отражение на самият теб? И това дали не е по-страшно понеже навярно си загубил хармонията със себе си…

Всъщност пет пари не давам за блогосферата – като всяко нещо в Интернет, тя ще се развива както нормалната еволюция повелява. Просто стигнахме до реперна кота, когато е време за баланс между количеството и качеството. И до нужното желание за пресяващи усилия (и в посока писане, и в посока четене). И модата на блогването ще отмине… и (струва ми се) именно големият взрив на блоговете ще бъде основен катализатор на това да оцелят тези, за които блогването е само средство, а не цел.

… Та… Едната посока беше лесна – просто редуцирах драстично фийдовете в четеца си. Осъзнах, че прекарвайки толкова много в четене, това сериозно влияе на времето ми за себе си, писане и вглеждане. Да не говорим за почти никаквото оставащо време за хартиени книги напоследък. В края на февруари 75% от фийдовете, които следях и четях в началото на месеца вече ги няма в четеца ми. Дори извратена мисъл мина през главата ми, дали да не започна някоя от модерните напоследък верижни игри в стил „десет блога, без които не мога“, но реших че звучи прекалено… Оставих около три пъти повече… и малко новинарски канали, които гледам само ако заглавието ме „хване“ с нещо… Мда, не оцеля нито един канал, в който е практика да се появяват повече от три поста дневно… дори и повечето да са интересни…

Другата посока беше по-трудна. От спасяване на света и социална ангажираност осъзнах, че съм прегазил основния си принцип за съществуване на този блог – а именно да ми доставя лично удоволствие да пиша в него. Темите, които ме вълнуват като UNIX, Linux, фотография, бизнес, приятели, диалозите с тях, търсенето… загърбих почти напълно в името на подкрепа на една или друга смислена или безсмислена теза. Не – далеч съм от това да твърдя, че обществената ангажираност е маловажно нещо. Напротив. Просто имам усещането, че балансът е нарушен сериозно.

Слабите и подлизни медии оставиха ролята на четвъртата власт у нас празна от съдържание. Блогърите пък опияняващо се вживяхме в нея. От една страна почти ежеседмично (а понякога ежедневно) получавам писма с предложения да подкрепя една или друга социална мрежа, една или друга дарителска кампания или пък да пиша за поредната несправедливост. От друга, изключително потрисащо усещане остави у мен отминалият БлогКамп, където усетих под линия някак, презумпцията за различност, за клика…

Не – блогърите, не сме гражданско общество, защото сме блогъри. Нито ще спасим света и извадим кирливите ризи на всички. Гражданското общество се ражда, умира, има го или го няма извън блогосферата. Блоговете са само още една негова проява, катализатор или коректив в online измерението. Има блогъри-будители и блогъри-последователи, но това е защото такива са хората под един или друг домейн. Хората, а не блогърите.

Чувствам се по-комфортно, когато пиша неща, които наистина идват от сърцето ми. Кампании има всякакви и за всеки. Странно ми е цялата блогосфера да скача като по команда два пъти седмично за една или друга тема, цитирайки се взаимно. Със сигурност има и ще има поводи това да се случва, но едва ли е нужно с тази честота и подразбиращо се очакване за верижност.

Благодаря за двете загрижени писма, които получих по празниците, защо не пиша. Вие си знаете кои сте… Ще пиша, когато имам какво да кажа. Това е по-ценно отколкото да поддържам активност. И преди съм имал интервали с паузи. И преди съм казвал, че трафикът не ме интересува, затова не слагам бутончета на една или друга социална мрежа. Не очаквам да правя пари от блога си (поне не директно), затова отказвам реклами. Моят бизнес е другаде. Не приемам за честно да пиша призив за една или друга кампания, понеже тя ще отмине, а следващата ще е също толкова справедлива. Как да „спася“ едно дете, а да подмина друго?…

Вместо това по-ценно е да бъдеш в хармония с отражението си. Да споделиш това, което ти идва отвътре, без подсказване и побутване отстрани. Да пишеш как се чувстваш, когато ти е тъжно или екстазно. Да не изпитваш вина, че си такъв какъвто си. Че имаш право на отпускане и оглеждане, на несъгласие и различно мнение… Да не ти е виновно, че не ти се пише или че нямаш какво да кажеш днес… Или да започнеш деня на национален траур с усмивка, защото не искаш трагедиите да са крайъгълните ориентири на ежедневието ти, най-малкото понеже инциденти се случват непрекъснато, а ничия тъга, колкото голяма или колективна да е тя, досега не е променила нищо по отношение на фактите, които продължават да бъдат точно толкова болезнено такива каквито са.

Всъщност ако блогърите имахме някакво основание за различност по презумпция, то не е нищо повече от малко по-нисък праг на готовност за избълването на мнения в пространството. И по-нормална връзка с обикновения свят. По-малка дистанция с обикновените хора… именно, защото сме такива – обикновени. Именно затова политиците и звездите се притесняват да пишат от първо лице в собствен блог и назначават някой да го прави вместо тях. Защото блоговете скъсяват дистанцията, защото те правят обикновен и такъв какъвто си… Понякога наивен, друг път агресивен… Истински, без маска… особено ако пишеш отдавна и не си се загубил в следване на „светлината“, а сам търсиш начин да палиш искри…

Понякога ми се иска повече от съвременните лидери (и нашите българските) да можеха да се понасят в обикновеността си. Да не се бояха да признаят, че не са различни. Да не криеха слабостите си, сякаш са белязани. Тогава и обикновените щяха да се приемат по-нормално помежду си – без търсенето на извинения за стремежа си за специалност.

Дали ще си герой или само обикновена жертва е въпрос на съдба и обстоятелства, дали ще си истински лидер е въпрос на дарба, но дали ще си истински човек (пък бил той и блогър) е единствено въпрос на личен избор…

Йовко Ламбрев

Йовко Ламбрев

Инженер, IT експерт, предприемач и блогър. От време на време - запален фотограф. Фен на книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

Повече
Етикети: Позиция
Блогърите, героите, жертвите и лидерите
Сподели

Абонамент за yovko in a nutshell