От няколко часа съм отново в София. В пощенската си кутия намерих над 500 писма за последните три дни. Пет смислени – останалото SPAM. Но след ден като днешния нищо не може да ме впечатли. Станах в 6 за да сме първи при лекарите, но не че това имаше някакво значение. През първия час и половина през кабинета им минаха 8 пациента – двама от редовните и шест с връзки и познанства. Точно щях да загубя нерви и възпитание и да нахълтам като гаден софиянец с въпроса, чий врат следва да извия за да се спазват правилата на играта и повикаха баща ми. Той за щастие събра сили да ходи сам с малко помощ от моя страна от колата до някое място за сядане или обратно.

Наложи се да ходим допълнително и на невролог и психиатър. Пред диспансера в Пловдив няма никакво място за спиране – просто е забранено и толкова – навярно и да умираш на община Пловдив не и пука за това (както и за много други неща между другото). Спрях – какво да правя – човекът едва ходи. Само докато заведа баща ми до пейката пред кабинета и се върна да преместя колата паяка беше кацнал, за щастие се появих навреме. Така бях избеснял, че ако я бяха дигнали шибаното ченге щеше да има по-малко зъби, а аз сега щях да съм на топло някъде. Е, олекнах с 15 лева глоба. Дано община Пловдив забогатее с тези пари и се сети да свърши нещо и за хората. Защото само 100 метра по-надолу, където вече легално можех да оставя колата се натресох в шахта без капак, която не видях – за щастие без видими последствия за колата, а и излязох без ядове от дупката. А ако си бях счупил колата какво щяхте да ми платите, докторе Чомаков?

Бях позабравил какво е да се занимаваш с държавна бюрокрация – бях чувал разни легенди за здравната реформа, но последните два дни просто преполовиха вярата ми в доброто начало у човека. Съжалявам ако звуча грубо на свестните и читави хора – моите думи навярно не се отнасят за вас, но след днешния ден, в който видях всичко друго пред няколко лекарски врати, но не и човещина – не ви вярвам – вие не сте хора – забравили сте човешкото у себе си – оставили сте го някъде назад, където дано някой ден се сетите да го намерите. Думата лекар не звучи честно в моите уши повече – Хипократовата ви клетва е формална притча, с която се кичите единствено заради ефекта и ритуала. Вие не сте хора – а ако сте – то докато търпите от някаква шибана колегиалност около вас тези – такива, на каквито се натъкнах днес – не заслужавате уважение – никакво. Вонята е толкова силна, че ако не хванете скалпела и не ампутирате всичко, що е гангренясало вие сте същите…

Не ми пука колко сте кадърни и перфектни – преди да си лекар, преди да си гуру, преди да си професионалист трябва да можеш да бъдеш Човек. Без това всичко останало можеш с чиста или мръсна съвест да си го завреш отзад!

Простете патоса ми – защото не е патос – чиста проба яд е. Яд от безсилие пред низостта…