До Непал и назад (пета глава)

Всяка седмица в различен блог се публикува по една глава от пътеписа на Славей Караджов, озаглавен „До Непал и назад“. Тази седмица имам удоволствието да съм домакин на петата част. Доколкото Creative Commons договора на моя сайт е различен от този, който Славей е избрал за своя текст, редно е да уточня, че този текст и снимките към него, се разпространяват под тези условия, а официалният сайт на пътеписа е nepal.linux-bg.org. Пътеписът очаква своите следващи домакини, затова ако има желаещи нека се свържат със Славей чрез официалния сайт.

3:15 сутринта. 4358 метра надморска височина. Всичко е утихнало, а от мъглата няма и помен. Аз стоя зъзнещ на двора и се дивя на огряните от луната заснежени планини. Някак си вчера не забелязах, че света около нас се е променил. Вече сме в царството на Химайте. Няма нито едно дърво. Всичко е високи планини и безкрайни реки.

Динг Боче (сутринта на 14-ти септември)

Когато се събудих сутринта се опитах да обясня на Илиян на какво невероятно място спим, но това не беше никак лесно. Мъглата пак се беше спуснала ниско и който видял видял. Събхрахме си багажа и потеглихме към Фериче. Момчето от лоджията ни обясни как да стигнем и каза, че той това разстояние го взема за 30 минути. Хм. Щом ще е толкова лесно да усложним малко. Наблизко се намира най-високия будиски „манастир“ с ниши за медитация. Вчера в коридора забелязах една рекламна брошура за него. Поемаме към него и след тов припка напред")](/content/images/2007/11/img_7476.jpg)Катеренето беше бавно и славно. Спирахме доста често и по едно време забелязахме един от пътниците в самолета с който бяхме и ние. Беше си наел водач и смятал до ден-два да бъде на Кала Патар. На нас с Илиян тая работа ни се стори доста прибързана, а знаете че не обичаме прибирзаните работи.

Продължихме все така бавно нагоре към манастира, но в мен започна да се заражда някакво странно подозрение. И то не беше свързано с яковете които се оказа че препречват пътя. С Илиян дадохме всичко от себе си за да ги заобиколим от далеч. Което ми костваше и доста задъхване рано сутрин. След заобикалянето на яковете забравих всякакви подозрения и мисли.

![Част от манастирския "комплекс".](http://yovko.net/content/images/2007/11/img_7481-300x225.jpg "Част от манастирския "комплекс".")По едно време започнахме да вървим по една сравнително равна пътека. На равно е лесно и настроенито на човек се вдига значително, особено ако е в разредения въздух и слънцето започва да разбутва облаците. Малко по малко слънцето избута де що облак имаше и пред нас се откри гледка, дето само сме си мечтали да видим. АмаДаблан – в цялата си прелест, Макао в далечината, Айлънд Пийк отляво. И този път това не бяха имена на лоджии, а истинските върхове. Гааааз – удивително бързо извадихме фотоапаратите и снимахме де що мръдне. Скоро стигнахме и до манастира – малка каменна постройка в една ниша в скалата. Това беше и кулминацията на деня. Всичко за което сме си мечтали като гледки до момента беше пред нас. Илиян и аз снимахме непрекъснато, с малки паузи да си поемем въздух. Буквално и преносно бяхме останали без дъх от гледките.

В рекламната брошура пишеше, че монасите от Тянгбоче идвали тук да медитират с месеци. Напълно ги разбирам. Опитахме се да поговорим с ламата на манастирчето и да си изпросим едно чайче. Оказа се обаче че той тоя месец не говори и само медитира. Това естествено не ни го каза той а човека който се грижеше за хранителните провизии на ламата. Мда, на такова място думите не са много силни. Затова ви показвам повече снимки:

Фериче (следобяд на 14-ти септември)

Времето напредваше и трябваше да потегляме към Фериче. Облаците отново пребориха вятъра и слънцето и покриха всичко около нас. Пътят беше само надолу до стигането ни във Фериче. По пътя видяхме и няколко носачи които сладко се излежаваха. Питахме ги дали е далеч селото, а те ни викат че е ей там. Няма и десет минути път. За първи път нашето ходене да съвпадне като време с времето което ни дадоха носачите. Толкова бързо стигнахме до Фериче, че първоначално отказахме да повярваме, че сградите които виждаме под нас са селото. Имайте предвид че трябваше да сме във Фериче преди ден, по план. Скоро обаче видяхме надписите по покривите на лоджиите и разбрахме че сме стигнали. Тук се намира и последната „болница“ по пътя към Еверест. Очаквах да е нещо по-голямо от краварника със сателитната антена. В момента нямаше никой в болницата тъй като не бе започнал активния сезон. Което означаваше едно – стане ли някакъв проблем в планината трябва сами да се спасяваме. В двора на болницата имаше и един монумент с плочки на всички загинали до момента алпинисти на Еверест. Някъде към 200 и няколко човека. На всеки загинал бе отделена по една плочка от монумента с неговото име, държава и трагична дата. Имаше и свободни плочки. Това надявам се действа отрезвяващо на всички луди глави тръгнали да качват Еверест мислейки го за махленския хълм.

Лоджията в която сме отседнали се казва „Белия Як“(White Yak) и за мен това е най-високия хотел в света. Макар да се води лоджия предлага хотелски конфорт – душ с топла вода. Не просто кофа със затоплена вода. Тоалетни има на всеки етаж, а не само една дупка нейде в градината. Всичко изглежда ново и сравнително чисто за Непал. Стаите са с имена на върхове вместо номера. Нашата се казва Еверест, естествено.

Отвън в градината има нещо като лятна кухня и там заседнахме да пием обичайните дози чай. Когато пече слънцето вътре е топло и приятно, много по-топло от температурата в стаите. Използваме чаената церемония за записване на по интересните неща от деня, както и надморската височина. В случая тя е 4278, което се пада по-ниско от Динг боче. Запланували сме да останем допълнителен ден за аклиматизация.

Тихо и кротко дойде вечерта. Грешка – с неспирно духане на вятъра. На това място вятъра духа почти непрестанно. Момчето от лоджията ни обясни че след 9 сутринта като задуха вятъра спира чак през нощта по някое време. Перфектно място за хвърчила. Ако имате път натам си вземете и едно малко хвърчило. Да си разнообразявате деня във Фериче, защото тука друго няма какво да се прави. След гледките днес към АмаДаблан Фериче ми се струва малко скучно.

В кухнята бяхме само ние с Илиян и персонала на лоджията. Както обичайно през последните дни. Подхванахме разговор с момчето което се падаше нещо като управител на лоджията и от приказка на приказва се разбра, че вече шест дена не е кацал самолет в Лукла. Аха – това било значи. Спомних си че днес при изкачването към манастира заподозрях нещо такова. Защото единствени туристи които видяхме и които не бяха в самолета с нас се връщаха към Лукла. А като се има предвид нашето бавно темпо отдавна трябваще да бъдем настигнати и задминати от дузина спецове.

Може да се каже че изкарахме голям късмет. Шест дни чакане в Катманду нямаше да ни се отразят добре.

Край на пета глава.

Очаквайте шестата част на пътеписа на disagi.com.