Edge of Thorns
Накрая всички сме виновни за едно единствено престъпление. Престъплението, че не сме изживели живота си докрай. (Хенри Милър)
Вчера в Пловдив се поразрових из старата си любима музика и си взех 4-5 CD-та от тях за София. Без капчица колебание първото, към което посегнах бе Edge of Thorns на Savatage. Спомних си как преди време открих Savatage със Streets, а после те станаха една от любимите ми групи като и до днес не мога да преценя дали Dead Winter Dead или Edge of Thorns е любимият ми техен албум. Първият може би ще си взема за компания в Загреб като тръгна натам… Толкова са ми близки и двата, вкарват ме в тотално различни настроения. И все пак в Edge of Thorns има нещо повече от изкуство – поне за мен има някаква магия. Спомних си и няколкото пъти, в които слушах Damien на живо в Пловдив, е не от Savatage, a в изпълнение на Broken Windows… вече няма такава група, уви…
За загрявка за концерта на Jethrо Tull си домъкнах и Aqualung. Дано да мога да ги чуя на живо в София…
Ровейки из касетите си ми изпадна един запис, който ме върна девет години назад във времето – на двадесет и първия ми рожден ден. Бяхме се събрали вкъщи около 15-тина души бъдещи комуникационни инженери. И като такива, купона го излъчвахме нелегално в ефир на УКВ някъде около 90MHz с предавател с малка мощност. Не за да го слушат съседите, които ако са го хванали случайно по радиото вероятно доста са се хилили на глупостите ни, а за да правим успоредно и запис, за който нямахме оборудване, затова по-лесно се оказа да го пуснем в ефир. Трябва да го дигитализирам това нещо. Един час, който ме върна във време, което никога няма да се върне. Не помня дали тогава щастието имаше други измерения за мен. Не помня точно дори дали това, за което мечтаех има нещо общо с мечтите ми днес. Замислих се, че оттогава почти не съм чувал Мишинев да пее, а камо ли да свири на китара, явно на човек с три фирми на главата си не му е много до песни. Лъчо и Радка дори не ходеха заедно, а сега си имат дете американче в Детройт, Пейо се ожени за Сименс и за жена си едновременно и престана да съществува за приятелите си. Младен пък вече е в Канада, а Генко си мисли за там…
Питам се дали всички тези безгрижни тогава студенти са щастливи сега? Дали намерихме пътя си? Повечето от онази велика група, за която още се говори с респект и уважение в пловдивското МЕИ. Която тровеше живота на декана и страхливите апаратчици с претенциите си за съществуване и си отвоюва правото да завърши така, както беше приета. Същите тези, които на изпитите показваха демонстративно-елегантно на слабите преподаватели какво всъщност е трябвало да обясняват на лекциите си. Бяхме от поколението на стачките и площадните протести… Питам се защо се укротихме? Защо битът накара половината да ги няма в България, а другите да се усмихват рядко… и да се примирят с някаква (макар и своя) съдба?.. Защо спряхме да вярваме, че самите ние правим живота си такъв какъвто е?..
Коментари ()