Електронни библиотеки и авторско право

Default Featured Image

Анализът, който следва не е мой. Публикувам го тук по молба на неговия автор с псевдоним Mandor за да достигне до повече хора. Оригиналният текст се намира тук и евентуални коментари към него могат да се добавят там. Що се отнася до моята лична позиция тя очевидно е в съгласие с разсъжденията на автора след като изпълнявам молбата му с удоволствие. Силовите методи няма да доведат до никакъв резултат. Живеем в ново време и при нови реалности – не може да арестувате всеки с mp3-плейър. Тези, които не искат да платят за конкретна книга или музика така или иначе няма да го направят. Крайно време е издателствата и продуцентските къщи да стоплят, че е добре да облекчат живота на тези, които искат да си плащат, вместо да се упражняват в рекет.

В тази статия ще се опитам да направя кратък обзор на моралните, законодателните и практическите аспекти в конфликта „електронни библиотеки и авторско право“.

Повечето от цитатите тук са от статията „Електронна книга – противоборство на мнения“, публикувана в руското списание „Компютър“ (http://www.libertarium.ru/libertarium/6216). Вярвам, ще се съгласите, че Русия може да се разглежда като по-голям аналог на България – най-малкото по манталитета на хората.

И така, незаконни ли са електронните библиотеки? За съжаление, няма еднозначен отговор. Ако трябва да бъдем честни, електронната библиотека нарушава „духа на закона“ за авторско право, но що се отнася до „буквата на закона“, нещата влизат в „сивата зона“. Според юристи, всичко зависи от начина, по който съдията ще изтълкува закона, а когато ищецът е голяма издателска къща, а ответника – обикновен човек, можете да си представите в чия полза ще бъде извъртян закона в „нашенските“ реалности.

Също така законът не дава ясен отговор на въпроса какви действия имаш право да извършваш с легално закупен от теб продукт, обект на авторско право. Имаш ли право да го заемеш на приятел (че кой ще те спре или ще може да проследи кой точно е купил конкретния продукт)? Имаш ли право да си го изкопираш с цел предпазване от физическо унищожение (у нас има два кашона с книги, нагризани от мишки, както и 5-6 легални музикални CD-та, надраскани от скапани плейъри)? Имаш ли право да го конвертираш във формат, удобен (за теб) за възпроизвеждане (ако си купя легално музикално CD, имам ли право да си го конвертирам в MP3-формат, за да мога да го слушам на MP3-flash плейъра, който е 20-30 пъти по-малък и удобен от обикновения CD-плейър)? Аналогично, ако си купя книга, имам ли право да си я сканирам, за да мога да я пусна на някоя програма да ми я чете на глас (което, между другото, е единствения начин за възприемане на такъв вид информация от хора с нарушено зрение). И така нататък, и така нататък – все въпроси, на които никой не може да даде еднозначен отговор.

Един от най-сериозните „препъни-камъни“ в закона за авторските права и сродните му права (по-нататък само ЗАПСП) е чл.23, в който се казва, че свободното използване на произведения е допустимо само ако (цитирам) „не се увреждат законните интереси на носителя на авторското право“. Този член е един от най-силните козове в арсенала на ищците.

Всъщност основното притеснение на притежателите на авторски права е лекотата, с която могат да се разпространяват продуктите им. Въпреки няколкото му обновявания, законът ни все още се опитва да регулира нещата така, както са били в епохата на Гутенберг. Нека по-възрастните си припомнят – как можехте да изкопирате книга преди 1990 г.? Само на ксерокс, които се намираха само в няколко държавни учреждения. Друг начин? Да я препишете? Да я снимате с обикновен фотоапарат и после да се опитате да проявите по-големи снимки? Просто нивото на технологиите спираше разпространението по естествен път. Сега вече е друго. Всеки (с достъп до Интернет) може да изтегли книга, за да я прочете, вместо да си я купи – ето я и директната (финансова) вреда за носителите на правата.

Но така ли е на практика? На сървъра „Руска фантастика“ е проведена анкета: „Ще си купите ли хартиената книга след прочитане на електронната?“. В анкетата са участвали 1207 души, като резултатите са:
– Ако ми хареса, то безусловно! – 64%
– Бих я купил, но съм в чужбина. – 7%
– Бих я купил, но няма откъде. – 3%
– Бих я купил, но нямам пари. – 4%
– Само ако МНОГО ми хареса. – 18%
– Никога не купувам хартиени книги. – 1%

Ако погледнем внимателно цифрите, ще видим, че 23% от хората (последните три реда) никога не биха си купили хартиеното издание. От тях 4% са бедни хора – те очевидно не са потенциални купувачи. Онези 18%, които купуват само книги, които много са им харесали (вероятно не обичат да препрочитат книгите или са готови да я препочетат директно от екрана), също е трудно да се категоризират като потенциални купувачи, но най-вероятно издателите ще загубят тези 18% читатели. Да не забравяме и факта, че до скоро нямаше (и все още няма – имам предвид в България, на разумна цена) специалирани преносими устройства за четене на книги. За целта може да се използват мобилен телефон, джобен компютър,… като че ли няма други. Но колко от вас ще четат книга на екранчето на телефона си – 170×220 точки (например), с риск да повредят от натискане бутона за смяна на страниците? Колко от вас могат да си позволят джобен компютър, чиято цена (за най-дървените модели) започва от около 500 лв, и чийто екран не надвишава особено много телефонните (240х320 точки)? Що се отнася до четенето на персоналния компютър, и там нещата не са по-добри. Дори модерните TFT-монитори бързо уморяват очите – хората (като мен), работещи по цял ден на компютър, знаят за какво говоря. И какво се получава? Ако намалим процентите на хората, които биха си купили хартиено издание, до 50 и ги отнесем към средния броя на абонатите в даден сайт – да кажем 200 (макар че за седем години функциониране в моят сайт са се записали малко под 120 души), тогава излиза, че 100 души не биха си купили книга, от които 30 така или иначе няма да си я купят, а останалите 70 трудно ще ги накараш, дори и да няма електронна версия.
Освен това, хората, които искат да се запознаят с някоя книга преди да я купят, няма да се повлияят от прочитането й – ако не може да я намери в електронен вид, ще потърси отзиви за нея от форумите или ще я вземе от приятел – т.е. наличието на електронна версия е само един от възможните фактори за запознаването, който почти не влияе на решението на читателя. Дори няколко от нашите издателства започнаха да публикуват на сайтовете си първите 1-2 глави от произведението – в началото беше „Серпис“, отскоро същата практика поде и „ИнфоДар“. Което си е много разумна практика. Ако някое издателство го е страх, че няма да продаде книгата си, защото хората са я прочели в електронен вариант и са се разочаровали от нея, премахването на електронната версия няма да им увеличи продажбите – излъганите читатели ще оплюят книгата по форуми и блогове и продажбите ще си останат на това ниво. Така че опитите за икономия от издаването на тъпи книги и отвратителни преводи (повечето от вас вероятно знаят за преводите на „Сайтин“ от Чери и „Памет“ от Бюджолд, издание на „Бард“) са обречени на неуспех в днешния информационен свят.

Много от издателствата на запад са наясно с това – освен откъси, те публикуват на сайтовете си цели произведения от даден автор, най-често от поредица, с цел „зарибяване“ на читателите. Например в сайта на издателство „Баен“ можете да изтеглите цели книги на Лоис Бюджолд, Андре Нортън, Кейт Лаумер, Лари Нивън, Джери Пърнел, и много други автори. Друг пример. Когато Сергей Лукяненко беше неизвестен писател, всичките му произведения се публикуваха само в електронните библиотеки. Ситуацията се промени след написването на „Лабиринтът на отраженията“. Първоначалният тираж на изданието е бил 11’000 бр, но книгата за гости в страницата на автора, откъдето може да се изтегли книгата, започнала да се пълни с въпроси „Откъде може да се купи „Лабиринтът“?“. Издателството реагирало и направило допечатка от 5’000 бр. Обаче е трудно да се каже колко по-големи са били тези тиражи в действителност (сещате се – такси, ДДС,…). Между другото, „Лабиринтът“, заедно със следващата книга на Лукяненко „Звездите са студени играчки“ образува началото на поредица, която вдига продажбите на другите книги на издателство „АСТ“. Колко вредно се оказало наличието на електронна версия за издателство „АСТ“, а?

Вече споменах как практикуват издателствата на Запад. А ето как практикуват издателствата в Русия по отношение на електронните библиотеки. Цитирам интерво с Николай Науменко, главен редактор на отдела за фантастика на издателство „АСТ“: „За щастие, днес всички притежатели на електронни библиотеки са разумни хора. Когато се открие произведение, издадено от „АСТ“, от притежателя на библиотеката се изисква незабавно да го свали оттам. Веднага след това се уговаряме след колко време ще може да го върне на предишното място, но вече с думите „Текстът е поместен с разрешение на издателството“ и със задължителни препратки към магазините за електронна търговия, откъдето може да се поръча тази книга.“ Е, какво ще кажете? Разумно решение, взето с търговски нюх, което удовлетворява всички. Остава да се надяваме и българските издатели да проявят ако не разум, то поне търговски нюх…

Едно отклонение – какво прави правителството в Русия по отношение на електронните библиотеки? През 2004 имаше заведени три дела срещу Максим Мошков (собственикът на най-голямата електронна библиотека в Русия, lib.ru) за нарушаване на авторски права. Съдът присъди, че има нарушение и глоби Мошков с 10’000 рубли (около 500 лв). През 2005 г. се приеха поправки в закона за авторско право, които почти директно забраняват съществуването на електронните библиотеки, но които са толкова абсурдно подсилени, че според специалистите вече дори притежаването на компютър създава предпоставка за образуване на иск. Но историята не свършва дотук. В края на 2005 година Федералното агенство по печат и масови комуникации дава субсидия на сайта на Мошков в размер на 1 милион рубли (почти 60’000 лв). Какво ще кажете?

В борбата с „пиратите“ издателствата пренебрегват още няколко неща. Целта на „електронните библиотекари“ не е да нарушават закона или да ощетяват издателствата. Че защо да го правят – те обичат да четат, а ако издателствата фалират, откъде ще се появяват нови книги? Те са просто колекционери, чиято мания е да събират електронни книги. А публикуването на колекцията в интернет е просто средство за увеличаване на колекцията. Не познавам „електронен библиотекар“ в България, който не би се съгласил да организира предоставяне на платени книги – по аналогия с опитите на някои портали (напр. music.dir.bg) да продават легални MP3 на цена около 50 ст. За съжаление, у нас няма нормално организиран начин за електронни микроразплащания. В Русия това е отдавнашна и разпространена практика, има поне три фирми, които обслужват такива микрообмени; например „Последен Патул“ на Лукяненко се продава във всички електронни магазини (и електронни библиотеки!) на цена $1.

Друг факт, който издателствата пренебрегват – електронните библиотеки не са просто склад за книги. Те са база данни с литературни произведения (между другото, този факт поражда няколко странни следствия и насоки в тълкуването на ЗАПСП). Разбира се, става дума за „нормална“ електронна библиотека; частните колекции, публикувани на разни free-сървъри изобщо не влизат в тази категория, а и те не са обект на интерес от страна на издателствата. Хората посещават електронни библиотеки не само за да теглят книги; там те могат да открият мнения, коментари, информация за авторите, за преводите, за изданията, да намерят хора със сходни интереси. Да не говорим, че това е прекрасно място за извличане и проверка на цитати – колко пъти сте срещали по форумите въпроси от рода на: „Имаше една книга, където героят… Коя беше?“. Или да проверят за съществуването на дадено издание (особено по-старите, които вече не са в продажба).

Трети пренебрегван факт – на всеки разумен човек е ясно, че борбата с пиратството (във всичките му проявления) е предварително обречена на неуспех. Независимо от всичките усилия и кампании на големите софтуерни производители, намирането на crack или сериен номер в мрежата е въпрос на минути. Положението с книгите е аналогично. Какво пречи, например, с цената на неколкократно по-големи усилия, да се „разхвърля“ съдържанието на библиотеката по безплатни сървъри по света, а в основният сайт да останат само препратките? Между другото, такъв сайт директно влиза в категорията „база данни“ според терминологията на ЗАПСП и такова съдържание не е наказуемо (отново – според буквата на закона; на практика – кой знае). Как може да се бориш с такова нещо? Ще се свържеш с десетки администратори на безплатни сървъри, за да премахнат незаконното съдържание? Нереално. Премахнатите текстове веднага ще намерят нов „дом“.

Какво правят притежателите на авторски права у нас? За десет години общуване с администратори на електронни библиотеки, са ми известни само два случая на искане за премахване на произведения – от едно издателство и от един български автор (който дори настояваше, че само той имал право да разрешава публикуването на обща информация за себе си като биография, библиография, снимка и т.н.). Ситуацията се промени със зачестилите напоследък искове от страна на КК „Труд“ към електронните библиотеки у нас. Да оставим настрана законовата, моралната и емоционалната страна на нещата и да поразмишляваме – за какво са тези искания? Какво всъщност целят? Опазване на правата си? Доста… хм, донкихотовска цел, с оглед описаното по-горе. Запазване на продажбите на хартиените издания? Глупаво – вече обсъдихме този въпрос. Монопол върху електронните текстове с цел печалба? Честно казано, съмнявам се, че постъпленията от znam.bg (където публикуват електронните версии) си заслужават труда. Реклама? Защо например подадоха искове срещу четири библиотеки (всъщност повечето са литературни портали, а не библиотеки), а се заядоха първо със слепия Виктор? Но ако са целяли реклама, защо не вдигнаха шум по собствените си вестници и по медиите – всички видяхме „големият удар“ на НСБОБ срещу „пиратите“ от Арена. Неясно. Изобщо, смисълът на всички тези усилия ми убягва. Ситуацията ми напомня на класическо „борче“, което поиграва с мускули срещу свития собственик на „Трабант“ и ръмжи: „Изчезвай оттука, бе, т’ва е мой’то място за паркиране!“. Че не е негово, не е; че действа от позицията на сила – чрез заплахи – това е ясно. Но докато „борчето“ можем да го оправдаем с реална печалба (място за паркиране), мотивите на КК „Труд“ са напълно неясни.

За съжаление, не само законите ни, но и мисленето на повечето „отговорни“ лица у нас е от каменната ера. Те нямат дори повърхностна представа за информационните технологии, за реалностите в интернет, за новите технологии. За това какви ползи или вреди може да нанесат те. За това, как да се адаптират към тях и как да се възползват от тях. Защото всички технологични проблеми на преносимите устройства за четене на електронни книги (които възпрепятстват масовото им разпространение) са вече минало. Миналата година беше разработена „електронна хартия“ – гъвкав пластмасов лист с миниатюрни двуцветни топчета в него, които се завъртат в положение „бяло“ или „черно“ чрез електростатични заряди. Днес технологията е подобрена и на пазара вече се появиха няколко модела устройства „електронни книги“. При тях очите не се уморяват (работи само с отразена светлина), качеството на образа е много голямо (някои модели са достигнали до 170 точки на инч), консумацията на батерията е нищожно (устройството черпи ток само по време на „прелистването“ на страницата, после изображението остава статично). Наистина, фирмените модели не са по джоба на българина (над $600) и все още имат няколко технологични недостатъка, но в Китай и Русия вече има евтини (и кирилизирани!) модели. В Украйна дори са разработени бюджетни модели (за около $100) за внедряване в училищата. В края на 1994 г. Google подписа съглашение с четири университета (Харвардския, Оксфордския, Мичиганския и Станфордския) и една публична библиотека (Ню-Йоркската) да сканират книгите им и да ги предоставят в електронен вид за публично ползване. Изобщо, това е бъдещето. И издателствата трябва серозно да помислят как по-адекватно да го посрещнат, а не да „показват мускули“.

Mandor (www.sfbg.us)
22 септември, 2006

Авторските права върху горният текст принадлежат на подписалият го и с изрично негово съгласие се публикуват съгласно условията на Creative Commons договора за употреба, под който аз публикувам своя сайт.