Няма да кажа за кое фото става въпрос, просто защото собственикът му е добър професионалист, свестен пич и от него винаги може да се научи много. Но вчера оставих в неговото фото четири филма – два черно-бели и два цветни, три от които бяха по C41 процес, а единият черно-бял – за ръчно проявяване. Трябваше да ги получа днес в 14 часа – проявени и сканирани.

Отидох в 14:30 – бяха готови само трите филма по C41. Намръщих се, защото фотото се намира на неудобно за мен място в София. Всъщност когато отидох четвъртият филм беше още мокър, което значи, че изобщо не е бил започнат навреме за да ми го приготвят за 14 часа. Предложиха ми да отида пак след два часа. Отказах. Казах, че ще мина след работа или на следващия ден. И вместо да ми се извинят, че ме мотаят и не са изпълнили поръчката навреме – жената зад щанда понечи да ми вземе CD-то, на което бяха сканирали трите готови филма за да запишели там и четвъртия. Тук вече избеснях и запитах – нужно ли е да си доплатя за още едно празно CD, което да жертват за четвъртия ми филм? Та на мен ми трябва именно CD-то по дяволите… Не – не било нужно – ми отговориха. Но не с чувство за вина или нещо подобно – беше в стил – от нас да мине… Всъщност всеки филм би следвало да записват на отделно CD, доколкото „непосилната“ му цена влиза в цената на услугата. Нали мога да си нося филмите и един по един… Цигания за един носител?… Филмите не са нарязани, нито са в класьор. А това струва най-много някакви стотинки.

Върнах се в офиса и пъхнах CD-то в компютъра – един от трите филма беше сканиран с ляв куц крак. Другите два стават за нещо (примерно за web), което можеше да се предположи, щом се събират на едно CD при това повече от наполовина празно. Удоволствието ми да си видя кадрите отиде по дяволите. Вечерта взех и четвъртия филм – и той е сканиран с краката. Дори с два надраскани кадъра… Поне проявяването е направено както трябва – даже е перфектно. Но… какво от това като ми вгорчиха удоволствието от резултата…

Преди давах филмите си в едно квартално фото в Света Троица – открих го докато работех в Siemens – там работеше едно семейство – баща, майка и дъщеря им. Всъщност именно момичето обикновено работеше нещата около филмите и машината. Още първият път като отидох там тя ме попита, с какво снимам и когато и казах, че камерата ми е огледално-рефлексна, тя попита дали може да направи снимките по нейна преценка, а не на конвейр. Казах, че мога само да се радвам ако го направи. Оттогава тя винаги работеше всеки мой кадър поотделно. Като отидех да си получа снимките ми разказваше кой кадър е бил недоекспониран или преекспониран, какво е опитала да поправи. Първият път даже някак ми беше конфузно някой да пръсне снимките ми по щанда и да ми разказва кое къде и как. Но всъщност никога повече и не помислих да отида в друго фото. Филмите си получавах нарязани и подредени в лист за класьор – без излишни питанки дали искам или не… За съжаление, когато след години бизнеса им набра скорост, те си наеха персонал на заплата и изчезнаха иззад щанда. И разходката до Света Троица вече не си струваше.

Днешната случка само окончателно ми доказа, че при първа възможност ще трябва да се сдобия със собствен скенер. И въпреки, че много отдавна не съм проявявал – ще се ориентирам към филми за ръчна обработка и ще си ги работя сам. Не желая да толерирам посредствеността на някакви некадърници, наети на заплата. Не благодаря! Така не се прави бизнес!