Фотография

Фотоуикенд в Κερκινη (2)

На следващата сутрин Майк вече беше завзел компютъра на рецепционистката. И понеже предната вечер спорихме, че по подразбиране в хотелите в повечето държави в Европа на закуска сервират филтър-кафе, а той твърдеше, че по-вероятно е да ти предложат еспресо, получих именно еспресо с малко студено мляко, както го поисках, след като той през рамо обясни нещо на гръцки на девойката, която се грижеше за закуската. Винаги ми е било забавно, колко много си общуват гърците. Ние българите сме някак делови – късо еспресо със студено мляко… и толкова… А Майк и момичето размениха поне по три дълги реплики по темата на неразбираемия за мен гръцки, след което последва въпрос дали млякото да е прясно или кондензирано… Разбира се, че прясно…

Около езерото Керкини не само е най-голямата популация на биволи в Гърция, а нещо повече – като например 85% от всичките биволи в държавата. Съответно наоколо биволското, приготвено по всевъзможни начини, се предлага навсякъде. Млякото за кафето също беше биволско, както и киселото мляко от закуската. За месо се жертват само мъжките биволи, понеже за всяко женско животно ЕС плаща на фермера, който го отглежда някаква годишна сума за да не го продава за месо, с идеята да се увеличи биволската популация в района и съответно в Европа.

Времето навън около 9 сутринта навън бе навъсено и ръмеше дъждец, което застрашаваше плановете за разходка до езерото. Но докато закусвахме дъждът спря и изгря прекрасно слънце. И точно се чудехме дали да чакаме Петрос, който беше обещал да тръгне рано от София и докъм 10:30 да е при нас, той се обади и каза, че току-що едва е успял да изрови колата си от снега в Бояна и че ще пристигне едва в ранния следобед. Затова нулирахме колебанията, грабнахме Nikon-ите и се натоварихме на джипа на Майк.

Още малко след пристанището (не знам дали да го наричам така, понеже всъщност представлява малък кей), заради една птица, Майк се пусна с джипа по склона извън пътя и понеже земята беше доста подгизнала се наложи да помагаме на колата да се изкатери обратно на пътя и стана ясно, че денят обещава да е интересен 🙂

Въпреки слънцето, на пристанището ни посрещна доста силен вятър и беше студено, а два накокошинени щъркела бяха много чаровна гледка. Така или иначе, ако изключим вятъра, на картинка времето наоколо си беше съвсем пролетно и те не изглеждаха необичайно. Всъщност едната птица има някакъв проблем с единия си крак, и не може да отлети на юг заедно с останалите. Не е ясно защо не отлита и другата (може би са двойка). Така двата щъркела си зимуват там край кея от няколко години и понеже местните хора ги хранят, защото иначе не биха могли да оцелеят, всъщност птиците са напълно опитомени и не се плашат от човешкото присъствие около себе си. Дано да преживеят и тази зима…

От кея се разкрива прекрасна гледка към езерото, озвучена от птичия хор на стотици или хиляди пернати, които прехвърчат наоколо или се надбягват върху водната повърхност. На север се виждаха заснежените склонове на Беласица, а през целия ден по небето имаше уникално-красиви облаци.

Езерото Керкини е вероятно един от малкото примери, когато човешката намеса е разширила и обогатила една екосистема. Преграждането на водите на Струма, за да могат да се ползват за напояване, е уголемило езерото до 15км дължина, като в най-широката си част е почти 9км. Така там са се заселили или прелитат сезонно много водни птици – пеликани, чапли, лебеди, розово фламинго… в езерото има много риба, а в един друг, по-хубав сезон можехме да видим и водни лилии. Много от представителите на флората и фауната, които живеят около или вътре в езерото са защитени или изчезващи видове.

Езерото е обиколено от път, който в същото време представлява и защитна преграда, която държи водата вътре, понеже селата наоколо на практика са под нивото му. В най-южния му край, където е преградната стена, хората живеят на цели 11 метра под нивото на водите на Керкини.

Резерватът е любима дестинация и на много фотографи-птичари, но от нашата малка групичка май само Майк залиташе по тази тема и съжаляваше, че с неговия AF-S Nikkor 70-200/2.8 VR не може да се доближи достатъчно близо, и че „птичарската фотография“ е сложно и неблагодарно начинание, понеже ти трябва тежка, скъпа и огромна теле-оптика, а на това отгоре трябва да дебнеш, да чакаш и да се криеш, понеже птиците се плашат и от теб, и от големите стативи и обективи. И колкото повече се опитваш да ги доближиш с по-голям обектив, толкова повече бягат…

That’s why I shoot girls, Mike! – пошегувах се аз, а той побърза да потвърди, че за разлика от птиците, момичетата сами идват като видят фотоапарат. След което се замисли и добави:
При това даже красивите, понеже, тези които са красиви, обичат да се снимат, а тези които не са, или не се чувстват такива, те отбягват. Така дори не е нужно да ги подбираш…

И понеже разговорът стана твърде „романтичен“, кривнахме към една рибарска колиба, където рибарят дори говореше някакъв български диалект и се разбирахме чудесно без помощта на Майк.

Дали заради времето или защото наближаваше обяд, но рибарят си беше в колибата. Имаше двама приятели на гости и току-що бяха омели някакво неизвестно количество пържена риба. Майк разказа, че той си живее там и понеже вади повече риба, отколкото може да изяде, я държи жива в някакви мрежи във водата за да има прясна, ако някой реши да мине и да си купи. Или пък просто си хапва, с който мине да му прави компания. Всъщност, докато бяхме там и разменихме няколко думи за България и поснимахме наоколо, двамата му гости си тръгнаха, но дойде друг, който явно знаеше къде е рибата и направо отиде да си извади няколко рибока, а домакина отново сложи тигана на печката.

Готов съм да се обзаложа, че това е един от най-експлоатираните тигани на Балканския полуостров.

Обстановката наоколо беше като от филм на Костурица. Всички балканци си приличаме, кой каквото ще да разправя, без значение какъв език говорим или кой бог почитаме…

И като споменахме боговете, не помня по какъв повод, Майк разказа весела случка с някакъв мега-богаташ, който разхождал около езерото, понеже бил запален фотограф-птичар. И който, освен че си бил накупил всичките най-скъпи телеобективи на света за да снима пернати, бил също и много религиозен. По някое време, обаче неговия духовен водач, там на религията, която изповядвал, започнал да го убеждава, че трябва да дари част от богатството си на църквата, докато на човека му писнало и му казал:
– Така значи? Та колко струва този бог? Понеже искам да си купя нов!

Дано да е станал Nikon-джия, за да си няма повече проблеми човека :))

Недалече от рибаря, при който се отбихме спряхме за по кафе и проверка на е-пощата. Все пак в джипа освен три Nikon-а, имаше и три iPad-а, и три iPhone-а. И макар в кафето да имаше Интернет, случихме на сервитьорка, която не знаеше какво е Wi-Fi и без малко да ни донесе hotspot-а на Vodafone направо на масата, когато проумя какво искаме.

Два-три email-а по-късно с Майк и Стоян се спогледахме, след като вдигнахме носове всеки от неговата си играчка, и Майк изкоментира, че се чуди кой е по-щастлив човек – този който знае какво е Wi-Fi или този като няма идея… Не му отговорих, но се замислих, че нямам проблеми с познанията си, а и винаги изхождам от позицията за перманентия им недостиг, което ме кара да се чувствам комфортно с натрупванията им.

Зад кафето имаше нещо като зоологическа градина, на собствениците на заведението, с напълно свободен достъп. И с достатъчно екзотични животинки – дребни козлета, някакво мини-пони (освен че е пони е и мини – няма грешка!), щрауси и какво ли не…

Поразходихме се наоколо преди да се качим отново в колата…