Това тъпо изречение (ще ме прощавате, но за мен всичко свързано с темата футбол е тъпо) винаги съм считал за някакво олицетворение на българския преход или развитие във всяко едно отношение. Като се започне от удобната народна поговорка „Той Господ си знае работата“, та до твърдото убеждение на всеки българин, че ако нещо е чак толкова спешно или важно все някой друг ще се намери да го свърши. Или че по принцип правилата са хубаво нещо, но точно сега ако малко ги заобиколим точно на нас ще ни се размине.

Българинът чака шефа, царя, държавата или Господ да се грижи за него и да му казват какво да прави, но когато му го кажат следва реакция от вида „абе аз мога ли да ти таковам мамата“ и да си правя каквото знам. Затова може би не ни се получава и отборната работа – всеки знае по-добре от всички останали какво трябва да се прави.

Проблема е, че и шефовете, царят и държвата са все българи, които се държат по същия начин. Царят го вадим пред скоби, защото всъщност не е никакъв цар, а обикновен дребнав българин, поставен в смешна историческа роля, експлоатирана прекрасно за лични цели. Нищо ново под слънцето. А държавниците ги избираме хаотично или на принципа на най-малкото зло, понеже в политическата класа няма нито класа, нито елит, а често дори и елементарен разум.

На трети юли се събудих от взривовете и понеже опитите ми да разбера какво се случва с подръчни средства, включващи ослушване на терасата, радио, телевизия и Интернет не помогнаха особено и понеже все пак съм от поколението, за което казармата беше задължителна, затворих вратата на балкона и се зачудих дали трябва да ходя да взема тримата чужденци от Хилтън, които трябваше да са лектори на обучението, което бях организирал за същия ден. Петнадесет-двадест минути по-късно продължаваше почти нищо да не е ясно, освен че нещо се е взривило (и продължава), но не и точно какво. Което аз така или иначе вече го бях чул. И нещото се намирало във военен склад.

Реших, че все пак ще отида да взема колегите от Хилтън като за всеки случай затворих въздушните клапи на купето на колата, да не влиза въздух отвън. По улиците на София предвид ранния час дори още нямаше задръствания, нямаше паника, всичко беше повече от нормално и спокойно. Бомбастичните (я тази дума можела да си оправдае съществуването) заглавия и изречения започнаха да се появяват час-два по-късно. Любимото ми беше „Паника обхвана София“. А аз през целия ден бях насам-натам и не забелязах нито един паниран човек. Много от хората, с които разговарях дори не бяха чули нищо сутринта. Със сигурност паника е имало около мястото, където се случи неприятното, със сигурност паника се пробва да създаде танема от медии и управници, първите залитащи между добронамереното желание да информират хората и съзнанието, че в такива дни се става звезда и се прави кариера, а вторите (както обикновено) или отсъстваха, или (сега твърдят), че покрай спасяването на спасилите се на собствен ход уплашени хора, просто забравили, че е толкова важно да информират и останалите.

То по принцип елитът ни си живее в негов собствен свят и обикновено не счита, че трябва да има нормален интерфейс за общуване с останалите, но все пак взривен военен склад не е някакъв си гей-парад, че да се правиш на незаинтересован щраус. Факт е, обаче, че гей-парадът в София предния уикенд предизвика далеч повече паника в центъра на София, отколкото неконтролираното взривяване на 1500 тона боеприпаси. Което само по себе си е показателно за едни други неща, но да не се впускаме в тази посока, че там е страшно…

Вече бях стигнал Хилтън, когато чух по Дарик, че май, уж и най-вероятно там имало само конвенционални боеприпаси. Беше някъде около 7:30 – т.е. почти или дори повече от час след първите гърмежи, нямаше яснота какво има във въздуха. Влязох в Хилтън, изчаках си хората, разказах им за ситуацията и предложих да ходим в офиса – така или иначе ако имаше нещо опасно нямаше значение дали сме в Хилтън или на 10-12 минути с кола от него. Като влязохме в колата около 8:00 вече имаше уж потвъдена информация, че взривеното са конвенционални неща. Понеже както казах съм бил в казарма и то в по-особени части бях твърдо убеден, че даже и да имаше нещо, то нямаше да бъде казано, но успокояващото в случая беше, че шепа политици вече бяха там да градят PR и да говорят празни приказки, дишайки тамошния въздух.

За мен в този момент инцидентът приключи. Останаха последствията – малко повече нерви покрай старта на обученето, доста отсъстващи хора и затварянето на летището, заради което двама от гостите ми останаха за една нощ повече в Хилтън и през целия ден следяхме всичко за да знаем дали ще могат да излетят или не.

Остават и изводите… Съдейки по прехвърлянията на топки изводът е ясен държавицата ни откъм управници няма никакъв шанс за оцеляване при тежки или извънредни ситуации. Те и без тежки ситуации са гола вода. Затова да си използваме главите на 200% и да мислим хубаво ако се окажем в подобна ситуация. Най-добрият шанс за оцеляване е „направи си/спаси се сам“, даже фазата с викането на неволята е излишно губене на време.

Фабриката за илюзии никога не е била затваряна. Поне за елита. Те имат най-малко две истини за всичко. Едната звучи добре, другата е за в краен случай, а фактите са нещо трето и само за собствена употреба. Прикриването на този и онзи „наш човек“ е октоподът, който държи елитът на власт, съответно опазването му е пъростепенна задача. Поемането на отговорност продължава да е само добро пожелание. В най-добрия случай гърми някой „предпазител“. Инцидентът от четвъртък е за оставка на министър и не само… Дали той е лично отговорен няма никакво значение. Дали е готин или не – също. Дали е отскоро на поста си още по-малко – такъв му бил късмета. Оставката е знак за „опущена работа“, която трябва да бъде поправена незабавно.

Тупкането на топката не помага, снижаването докато отмине вятъра също – защото проблемът остава, трупат се нови и стигаме до там докъдето сме я докарали – всичко да е толкова заебано, че да се чудиш откъде да го подхванеш. И движението по инерция, характерно за държавата ни от няколко правителства насам не помага за нищо.

Освен изводите има и въпроси без смислен отговор… В първият ще си позволя емоционална нотка… Абе, копелета, вие нали се сещате какво означава да се взривят 1500 тона боеприпаси? Нали си имате идея? Хиляда и петстотин тона… Един милион и петстотин хиляди килограма. Вярно, че зависи какви са, и не че разбирам много, но ако там бяха гръмнали толкова нямаше да се разминем само с уплашени хора и счупени прозорци…

И как по дяволите охраната избяга навреме и се спаси – не че им мисля лошо на хората – ама аз лично по това време спях. Вярно в леглото си, а те уж са на пост, ама… един милион и… освен обяснението, че Господ е българин и те са си изчерпали всичкия късмет до края на дните си миналия четвъртък аз друго нямам…

Иначе патакламата е удобна – някъде прочетох, че приблизителните оценки на щетите са под 10 милиона лева. Другаде пък, че унищожаването на всичките тези тонове оръжие щяло да струва 35 милиона. Ще ми простите цинизма, но откъдето и да го погледна ако тези цифри са поне приблизитело верни сме реализирали икономия от 25 милиона лева.

И което за мен е най-вероятното… гърмежите няма да спрат скоро… не там. Ще ги чуваме далеч по-близо – на всевъзможни места. Ту в центъра на София някой взрив, ту в друг град, ту в нашия квартал, ту в съседния…

Взривяването на склад с боеприпаси слага край на възможността някога да се разбере дали наистина там е имало толкова тона оръжие. Съответно и да се стигне до истината има ли липси, изнесено и т.н. Никакъв шанс и каква част ако е имало такава е стигнала до мафията.

Затова гърмежите ще продължават. И понеже наистина няма на кой друг да разчитаме, освен на себе си, Господ да ни е на помощ. Но да си призная, много се надявам поне той да не е българин, че иначе…