Веднъж,
когато повече вярвах
в Господ,
гледах задника на едно момиче.
И си казах:
„Господи, искам я!
Да бъде моя!“

И беше моя.

Не бе за мен.
И аз за нея.

После пак го казвах.
Гледах в очите им.
Бяхме един за друг.
Много повече.
Но… нищо…

От тогава
не вярвам!

Господ
не разбира нищо
от жени.

И от задници.

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

8 коментара

  1. Венелин Илиев 15 февруари 2012 в 15:53

    Много готина мелодика. И много вярно – не ги разбира тия неща Господ. Напомня ми на това стихотворение: http://www.facebook.com/photo.php?fbid=1877650906023&set=a.1078644691367.14175.1383757066&type=3&theater. :)

    Отговор

  2. Ето, тази поезия ми харесва! Има ли задници, чувствам се като у дома си, някак!

    Отговор

  3. Вярно нищо не разбира. Но пък ти ме развесели още от сутринта днес. :-)

    Отговор

  4. Буковски ми е любим, но никога не мога да го стигна. Благодаря иначе! :) И кой твърди, че това е поезия, Дончо?

    Отговор

  5. Страхотно. Всяка буква, която е писана искрено си личи.
    Още 99 такива и ще имаме нов поет ;-)

    Отговор

  6. Значи ще внимавам да не станат повече от 9. Да не злоупотребяваме :)

    Отговор

  7. @Yovko: Поезия е, щом аз, прозаикът, го казвам! :)

    Отговор

Ако искате да споделите нещо