На този ден през годините съзнателно избягвах да пиша каквото и да е… А днес публикувам втори текст. Защото какъв по-подходящ повод от деня на шегата да споделиш важни истини. А те, истините, напоследък все се нуждаят от извинения и от повод. Заобиколили сме се с клишета – и в мисленето си, и в отношенията си един с друг, и дори в емоциите си. И ако нещо просто е такова, каквото е, търсим причини и извинения да го извадим наяве. Обличаме го с метафори и двусмислици, казваме точно обратното, вършим нещо абсолютно трето. Да не би случайно някой да ни изтълкува правилно.

И аз го правя. Не се измъквам. Дори мисля, че успешно мога да взема някой медал в тази дисциплина.

Трудно е да бъдеш откровен без причина. А докато я намериш, може да се окаже, че вече не е нужно да си откровен. Или няма смисъл… Все по-често се чудя дали окончателно не се отказахме да живеем в свят, в който хората по-често казват това, което наистина мислят. Без клишета, суеверия, ритуали и измислени поводи. Без преглъщане, без недоизказано…

А има смисъл да сме откровени – ще се губим по-трудно между маските си, ще се разминаваме по-малко със себеподобните си. Ще се намираме и срещаме по-лесно със сродните си души.

Затова започнах да правя и този блог – аз не съм писател – и не искам да бъда. Започнах за да опозная повече себе си и другите. И научих много. И научавам всеки ден – по лесен или по труден начин. Правя го и за да откривам хора близки до себе си. За осем години и половина намерих шепичка. Половината се разбягаха по света, половината на другата половина също имат сходни планове. Но когато срещна сродна душа се опитвам да съхраня това, защото и без друго се случва достатъчно рядко. И всяка цена е оправдана. Защото сродната душа не е такава по подразбиране. То е зрънце, което се посява, полива и трябва да порасне. Можеш да усетиш само есенцията, но… после… сродните души се себеоткриват като такива. Май дори се самосъздават… взаимно…

Да, използвах първи април за да попресоля с драматизъм края на предния пост – беше шега. Мислех, че дори е твърде очевидна. Но всъщност текстът е истински. И ни най-малко не се шегувам за нищо в него. Тези, които надникнаха зад Завесата и откриха шегата са прави. Тези, които повярваха в края, също. Защото този сайт от утре ще е по-различен. Ще говори още по-директно и честно. Ще остави метафорите само за украса, едва след като важното вече е било казано иначе – на живо и очи в очи. Защото така трябва. Важните неща се казват на живо, на кафе или на вино… защото тогава всъщност сме наистина online…

А не излъгах, защото…

  • Аз наистина съм себе си. И роли няма.
  • За да започнеш нещо ново трябва да приемеш някой край.
  • Истината все има лична проекция и някакъв контекст, но… всъщност е простичка. И винаги може да се разкаже. С обикновени думи.

Накратко за Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

  1. Уффф, добре че първо прочетох това, че драмите днес щяха да ми дойдат малко в повече! ТИ не можеш да спреш да пишеш. Поне не и докато си тук, долу!
    А и като идеш горе (или още по-долу), пак няма да съм сигурен!

    Отговор

  2. Браво! А ние се хванахме. Но поканата за кафето или виното остават в сила. Ще чакаме .

    Отговор

  3. @yovko:

    @Michel, аз съвсем сериозно съм написал (повечето) от горното :)

    ~ http://yovko.net/blog/8684#comment-15846

    То аз знам, че си бил сериозен, всъщност, написаното от теб беше истинско, искрено и хубаво… Но… Проблема беше, със „Завеса“, хората си представиха водопада Райхенбах и как ти се оттегляш с един последен поклон… някои дори се уплашиха! Проблема явно е бил в датата, не в друго… ;-)

    При всички случаи, се надявам(е) да можем да продължим да те четем тук, още дълго, дълго време… Харесвам това място, харесвам написаното, сниманото и споделеното от теб… :-)

    Отговор

  4. Когато се видим, ще ти разкажа точно какво мислех, докато четях предния ти пост. И колко забавно се върза после, когато разкри шегата, с името на този. Синтезирано мога да го нарека „Освежителен шамар“, но както при повечето истории, и зад заглавието на тази има повече от само това, за което то загатва :-)

    Отговор

  5. Ами да вземем да се видим ли?… ;)

    Отговор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *