— Това… това не е кристал, Ричи. Това са идеи! Приличат на паяжина — така са свързани помежду си!
— Разкажи ми ги.
— Те не са в думи — каза тя. — Май трябва сам, според собствените си възможности, да ги облечеш в някакви думи.
— Какви думи би използвала? Опитай се да го предадеш с думи.
— О, погледни това! — възкликна тя захласнато.
— Разказвай, моля ти се — настоях аз.
— Добре, ще се опитам. Тя е за това… колко трудно е да направим правилния избор и колко важно е да следваме най-доброто, което сме научили… и че ние наистина знаем кое е най-доброто!
Тя се извини на Аткин:
— Знам, че не го предавам много точно. Би ли ни прочел ти тази, сребристата част?
Аткин пак се усмихна.
— Ти се справяш чудесно — каза той, като над­никна през другия окуляр. — Тук се казва: Една незначителна промяна днес води до драматично-различнo утре. Има големи награди за тези, които поемат стръмния, труден път, но тези награди са скрити зад годините. Човек прави избора си като нехаен слепец, а и светът около нас не ни дава никакви гаранции. И по-нататък, виждаш ли? Единственият начин човек да избегне взимането на решение, нещо, което ни плаши, е да напусне обществото и да стане отшелник, но и това е избор, който ни плаши. А това е свързано със следващото: Характерът се утвърж­дава като следваме висшето си чувство за справедли­вост и вярваме в идеали, за които не сме сигурни че ще бъдат валидни за другите. Едно от предизвикател­ствата на нашето приключение на земята е да се издигнем над мъртвите системи — войни, религии, нации, разрушения — да откажем да бъдем част от тях и вместо това да даваме израз на най-висшето си аз, което познаваме и знаем какво трябва да прави.
— О, Ричи, чуй това — обади се Лесли, все така вгледана в кристала. — Никой не може да разреши проблемите на човек, чийто проблем е, че не иска да му се решат проблемите. Правилно ли го разбрах? — попита тя Аткин.
— Съвършено! — отговори той. Тя се вгледа пак в кристала, доволна, че е започ­нала да разбира.
— И все едно колко начетени или заслужили сме — ние никога няма да постигнем по-добър живот, докато не успеем да си го представим сами в себе си и си позволим да го следваме. Бог е свидетел колко вярно е това! — възкликна тя. — Ето как изглежда една идея, когато затвориш очи и мислиш за нея! — Тя се усмихна на Аткин, изпълнена с възхищение. — Всич­ко го има тук — всички връзки, всеки отговор на всеки въпрос, който можеш да си зададеш. И можеш да проследиш тези връзки по което разклонение поже­лаеш. Великолепно!
— Благодаря — каза Аткин.
Обърнах се към нашата екскурзоводка.
— Тинк?
— Да?
— Излиза, че идеите идват от леярна, така ли? От завод за стомана!
— Те не могат да идват от въздуха, Ричард — каза тя сериозно, — не се правят като захарен памук! Човек поверява живота си на това, в което вярва. Идеите му трябва да бъдат неговите опори, те трябва да са в състояние да удържат тежестта на собствените му съмнения, както и бремето на стотиците и хиляди, дори десетки хиляди критици, циници и разрушители. Идеите, му трябва да устоят на стреса от всяка последица, до която самите те са довели!

Поклатих глава, като огледах необятното помеще­ние със стотиците маси. Вярно бе, че най-добрите ни идеи идват при нас цялостни и завършени, но не бях подготвен да приема, че те идват от…
— Ужасно е чувството за провал, когато се отка­жем от това, в което сме вярвали — каза Тинк, — но още по-лошо е, когато идеите, с които сме живели, се окажат погрешни — Тя ме погледна, сви вежди и добави ясно и твърдо: — Разбира се, че идеите идват от леярна! Но не са от стомана. Стоманата не би устояла.
— Това е чудесно! — възкликна Лесли, отново погълната от кристала, вгледана като капитан на подводница в перископ. — Слушай това: Стоката е идея и изражение на избор. Огледай се около себе си: Всяко нещо. което виждаш и докосваш, някога е било невидима идея, докато някой не е направил избора да го извика на живот. Каква мисъл! Ние не можем да дадем пари на нуждаещите се алтернативни „нас“ от други измерения на пространство-времето, но можем да им дадем идеи, които те могат да превърнат в богатство, ако решат да направят такъв избор, ела да видиш!

Тя ми отстъпи мястото си до окуляра и се обърна към Аткин.
— Поразително! — каза му тя. — Всичко там е толкова точно, толкова добре измислено!
— Стараем се — каза скромно той. — А това тук е направо предизвикателство. Това е идея-ядро — нарича се Избор — и ако в една идея-ядро има дефект, трябва да спреш всичко останало в живота си, докато не го поправиш. Нашата работа не е да ви спираме, а да ви помагаме да продължавате напред.
— Когато погледнах през окуляра, гласът на Аткин изчезна — така пълно погълнаха вниманието ми рисунките в кристала. Те ми изглеждаха много загадъчни и в същото време познати. Загадъчни, защото матрицата от лъчи светлина и светещи равнини се превръщаше мигнове­но от цвят в мисъл. Познати, защото бях сигурен, че съм виждал всичко това и преди, виждал съм същия образ зад затворените си очи и са ме налитали такива метеорни идеи.

„Как само хвърляме мрежи над идеите — помис­лих си аз. — На всеки език — от арабски до зулу, от калиграфия до стенография, като минеш през езика на музиката, на изкуството, на дяланите по камък писмена, всичко от Теорията за единното поле до псувнята, от евтиния гвоздей до спътника в орбита – всичко представлява мрежа около една идея.“
Виолетово проблясване улови погледа ми. Опитах се да изразя възможно най-добре идеята на глас:
Лошите неща не са най-лошото. което може да ни се случи. Най-лошото е да не ни се случи НИЩО!
— Обърнах се към Аткин: — Нещо такова ли?
— Дума по дума — отговори той. Върнах поглед към кристала — под лещите виоле­товото стана индигово.
Лесният живот не ни научава на нищо. В последна сметка това, което има значение, е научава­нето: какво сме научили и колко сме израснали.
— Правилно го възприемаш — каза Аткин. По едната страна забелязах изумрудна линия, която преминаваше през диамантена повърхност:
Ние можем да намираме оправдания или да имаме здраве, любов, дълголетие, знание, приключения. пари, щастие. Ние определяме живота си със силата на нашия избор. Най-безпомощни се чувстваме, когато сме направили избор по неявяване — пасивен избор — когато не сме определили сами живота си. Точно това беше казала ти на младата Лесли!

Към двете плоскости се свърза трето ниво и сякаш подсили структурата:
Когато започваме живота си, всеки от нас получава по един мраморен блок и сечивата, с които да го скулптира. Успоредно се носеше друго: Ние можем да го мъкнем след себе си недокоснат, можем да го натрошим за чакъл, а можем и да изваяме от него великолепна творба. И още един паралел: На нас са ни оставени примери от живота на всеки друг — завършени и незавършени жизнени творби, които могат да ни водят или предупреждават. И напряко — линия, свързваща последното с първото: Към края нашата скулптура е почти завършена и ние можем да огладим и полираме това, което сме започнали преди много години. Точно в този момент ние можем да осъществим най-големия си напредък, но за да го сторим, ние трябва да сме в състояние да провиждаме през привидностите на времето.
Наблюдавах, вглъбен като пчела в цвете, съвсем смълчан.

Ние сами пораждаме заобикалящия ни свят. Получаваме точно това, което заслужаваме. Как можем да се разкайваме за живот, който сами сме си създали? Кого другиго, освен себе си, да проклинаме или да благославяме? Кой, освен нас самите, може да променя живота ни всеки път, когато пожелаем!

Завъртях окуляра и видях, че при всеки нов градус се разклоняват естествени последствия.
Всяка силна идея е изключително чаровна и абсолютно безполезна, докато не направим избора да я осъществим.
„Разбира се, помислих си аз. Най-вълнуващото на идеите е колко ни примамват да ги осъществим. В момента, когато решим да ги изпробваме сами и отблъснем от брега, те се превръщат от „какво ли, ако“ в дръзки гмурвания в разпенена река, колкото опасни, толкова и въодушевяващи.“

В момента, когато се отдръпнах от окуляра, крис­талният блок на масата се превърна отново в любо­питна творба на изкуството. Долавях топлия му потенциал, но загубих усет за значенията му, радост­ното вълнение и чувството за сила, която очаква да бъде използвана. Ако това беше идея в съзнанието, невъзможно ми беше да се отърся от нея.
— …както звездите, кометите и планетите притеглят към себе си космическия прах – казваше Аткин на Лесли, щастлив да говори на човек, тъй възхитен от работата му, – така и ние сме център на мисли и привличаме идеи с всякакъв размер и тегло, от проблясъци на интуиция до цели системи, толкова сложни, че за изучаването им е нужен цял живот.

Той се обърна към мен:
— Свърши ли?
Аз кимнах и той без никакво предупреждение натисна един клавиш на машината пред себе си и кристалът изчезна. Той прочете мисълта по лицето ми и каза:
— Не е изчезнал. В друго измерение е.

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

2 коментара

  1. пасва чудесно като мото на OpenFest 2004

    Отговор

Ако искате да споделите нещо