Критика на суетата

Започнах този пост като реплика в един форум, но понеже сесията ми изтече и текстът ми се загуби, сега го започвам отново тук, от една страна, защото принципно не обичам форумните дискусии, а от друга ангажиментът ми към всичко, което ще напиша ще е далеч по-личен и силен ако го направя тук, където най-малкото вярвам на софтуера, който обслужва управлението на съдържанието без параноични настройки за timeout на сесии.

Текстът наистина е провокиран от една дискусия във въпросния форум, но моят отговор ще е по-многостранен, защото ще се опитам да изясня както своето виждане по темата, така и да отговоря на някои питания, стигнали до мен по разни начини, а също и да изкажа ясно няколко позиции, които трябва да бъдат казани.

Започвам с едно усещане… Четейки дискусията неволно се върнах назад в спомените си преди около десетина години, когато в разгорещени спорове (и наяве, и в мрежата) с едни също така много интелигентни хора дълго време много успешно се заблуждавахме взаимно – аз, че съм заблудено IT-хипи, залитнало по утопията свободен софтуер, а те, че са по-несхватливи, и закостенели отколкото са всъщност. Сега – десетина години по-късно – никой не смее да дефинира свободния софтуер като утопия. Той е навсякъде, продава се добре, и за много неща се е превърнал в незаменим. Революция нямаше – само бавна, сигурна и необратима еволюция, която щеше да се случи така или иначе, по един или по друг начин. И то независимо от организации, личности или позиции. Тогавашните пазители на статуквото (защото винаги има такива) се мръщеха и пречеха колкото могат (и до днес), защото установения модел принципно не търпи паралелни модели – самата алтернатива дори не е толкова притеснителна, колко фактът, че моделът не е единствен. Така или иначе обаче установения модел се сви за да направи място за новия, дори се научи да съжителства с него… (почти!)… и да се комбинират тук-там…

Сега „утопията“ се нарича свободна култура и първите страхове, съмнения, тревоги и въпроси заваляха. Напълно нормално – още повече, че затова има и предпоставки… За разлика от свободния софтуер, който е строго и точно дефиниран, дефиниция за свободна култура няма. И даже май няма особен смисъл от такава. Хората, които залитат по идеята предпочитат да задават въпроси и никак не се стараят да дават отговори, още по-малко да отправят послания. Докато няма по-малко или повече свободен софтуер – (той или е такъв или не е!) – свободните произведения на изкуството могат да са свободни в една посока, а в друга – не. Или да са само донякъде свободни…

Нещо повече – няма движение за свободна култура, няма лидери, няма дори организация-родител (пазител) в истинския смисъл на думата, както е например Фондацията „Свободен софтуер“. Ламята е много по-многоглава или безглава едновременно. Ламите всъщност са многобройни. И се множат. Ужас!

Свободната култура не може да се дефинира лесно поради една много проста причина – тя е повече усещане, state of mind, светоглед, отколкото явление или феномен. Свободната култура може да бъде и бизнес-модел, и маркетингов модел и още десетки неща, но никога само едно от тях.

Какво е за мен свободната култура?

– На първо място това е акцентът върху творбата, за сметка на този върху автора. Това е личен избор. Като в обратното няма нищо лошо – всеки автор има своето право да твори за себе си, името си и репутацията си, дори за хляба си. Има право да акцентира върху себе си като генератор на читаво изкуство. Няма нищо лошо в това едно име да е изначален гарант за качество на творбите му. Но аз говоря за родителският инстинкт – този при когото творецът в името на творбата би загърбил себе си, както родителят, който е готов да жертва себе си, в името на децата си. Творбата в крайна сметка е това, което докосва другите, това, което остава след автора – тя е смисленото нещо, носителя на посланието и в този смисъл е по-важна. Тя винаги ще носи почерка на своя автор, тя винаги остава негово дело – дори да е свободно произведение на изкуството.

Акцентът върху името на автора има своя смисъл, но той не може да е гарант за качество и естетическа стойност – поне не винаги. Много добри неща се правят и от световно неизвестни автори, а в същото време всепризнатите гении и звезди не са застраховани, че няма да направят някоя пълна боза.

– Свободната култура е достъпност. Това е начин, чрез който пред публиката няма бариера да консумира или да се докосне до някакво произведение на изкуството. Или тази бариера е възможно най-малка. Говоря за всякакъв тип бариери не само финансови. Елитарността на изкуството също може да бъде такава, например. Достъпност, която размива границата между твореца и публиката му. Такава, че публиката от безучастен зрител с лекота да може да се включи и допринесе към творбата и да се превърне в съавтор, в творец.

– Свободната култура е адекватен инструмент за преизползване на вече сътвореното. Представете си един друг свят, в който има достатъчно свободно съдържание. И когато някой е вдъхновен от някакъв текст просто може да напише музика за него и да го превърне в песен, друг да допише куплет, а трети да използва песента във филм без за всичко това да бъдат организирани роти от юристи и потоци от финансови средства за уреждане на спагетите от авторски права. При това забележете, авторството на различните автори си остава тяхно и никой не ги ограбва откъм слава. Даже напротив.

– Свободната култура е равновесен механизъм между казионното изкуство и младите творци или пък underground културата. Акцентирайки върху естетическата стойност на творбата, а не върху background-а или името на автора тя уравнява младия неизвестен творец с доказалият се. Оценката е повече към самата творба и по-отдалечена от влиянието на славата на доказаният автор. Конкуренцията е на база читавост на творбата, като доказаното име е само допълнителен плюс – това не е нещо, което бива отнето от твореца. Името има своето значение и при свободната култура, но не с такава кардинална тежест.

– Свободната култура няма естетически критерии. Това, че едно свободно произведение е такова не го прави повече или по-малко изкуство. Както всеки друг модел, така и свободната култура е в състояние да произвежда както шедьоври, така и чалга и халтура.

– Свободната култура е децентрализиран модел. Тя няма регулаторен или лицензиращ орган. Единственото и достатъчно условие за съществуването и е декларираното желание на автора на някаква творба да сподели част от правата си с останалите.

– Свободната култура задължително е свързана със споделяне на някое авторско право. По подразбиране повечето юридически модели предполагат, че всички авторски права принадлежат на автора на творбата – т.е. авторството, правата за разпространение, правата за продажба, за модификация и т.н. Творецът обаче може да се откаже от някои права – например може да сподели с останалите правото на разпространение, или правото за модификация. Разрешавайки това, той продължава да притежава другите права – примерно авторството си върху първообраза. Така вместо всички права да са запазени за него, такива са само някои права – а останалите, които е споделил с останалите всъщност в някаква степен освобождават творбата му.

Близо до ума е, че споделянето на правото за разпространение например е един безплатен начин за реклама на една творба. Ето как свободната култура е и маркетингов инструмент.

– Свободната култура е лесен начин младия творец да достигне и намери своята публика. Класическият модел на дълго отвоюване на признание и търсене на продуцент, който да изведе творците на сцената е труден и често не работи добре. Вярното съчетание творец – продуцент не винаги е постижимо. Много творци остават неоткрити и неизвестни. Самите продуценти често акцентират върху бизнеса, и това което се продава добре – естетическите критерии са подчинени на комерсиалните, което не рядко води до бездарни звезди по сцените.

– Свободната култура е модел за директна оценка на качеството на творбата. Ако тя е свободна и достъпна то единствено фактора „харесва ми – не ми харесва“ влияе на хората да я потребяват, препоръчват и разпространяват.

Тук разбира се има една уговорка – както и казионното изкуство, така и свободното такова могат да бъдат създавани с цел масовост или с цел елитарност. Дали иска да направи масов продукт или пък да таргетира конкретен сегмент публика е избор на автора. Съответно критерият масовост не винаги е реалният критерий за оценка на естетическите качества на едно произведение – без значение дали то е свободно или не е.

– Свободната култура не е движение, общество или единен стабилен модел – тя е набор от модели (включително неизмислени още такива), засяга различен тип творци и жанрове по различен начин. Свободния театър или кино могат да бъдат много различни от свободната скулптура или фотография. Не всички модели са приложими – има еднолични изкуства и колективни такива – част от динамиката и еволюцията на свободната култура е именно сблъсъкът и предефинирането и напасването на моделите и на приложение, симбиозата с конвенционалните модели за създаване на изкуство.

– Свободната култура няма прецизен бизнес-модел – отново само много вариации по темата. And this is not a bug, this is a feature! Факт е, че има работещи бизнес-модели, дори по-витални и печеливши за твореца от модела „Холивуд“.

Мисля да спра до тук. Защото свободната култура е всичко това по-горе и още много повече. Неща, които аз още не съм осъзнал за себе си, нито хората, които правят такъв тип култура. Ако трябва да кажа, защо аз чувствам себе си лично ангажиран по темата – то е заради точно две неща. Едното е достъпността и споделянето, което считам за един велик социален хак в закостенялото схващане на човечеството за самото себе си, а второто е че свободната култура е чудесен лакмус за креативността на твореца, скрит във всеки човек. Това са нещата, които са ценни за мен. За някой друг навярно акцентите са другаде. И в това отново няма нищо лошо.

Аз не виждам свободната култура като атака към казионния (знам, че звучи гадно!) или установените модели за създаване на изкуство, но и не отричам, че малко или много това е революция в мисленето и възприемането. Нормално е съществуващите модели да се свият малко за да освободят място за новопоявяващите се. И това е еволюция, която ще се случи със или без нечие участие или съпротива, както нямат значение дори хората и организациите, дали ще са за или против.

Всякакви епистоларни анализи по темата също нямат смисъл дотолкова, колкото нещата вече се случват и е само въпрос на време да се натрупа критична маса. Дефинициите също са безсмислени подобно на анализите. Няма как да ни се разминат, разбира се. Няма как отвреме на време да не се спираме да се огледаме и да осмислим какво се случва и какви са полезните посоки, но на този фон какво мисля аз, някой друг, Тони Райжеков, Столмън, Лесиг, Вербицки, чичко Филипов или пък Батето е тотално без значение. Никой няма думата. Лидер не съществува. Нещо повече, акцентирайки повече върху плода, отколкото върху родителя, свободната култура по презумпция не толерира авторитетите особено много. Което преполага, че хората занимаващи се с нея не се очаква да имат ревниво-интимни отношения с творбите си и да имат нагласата да са по-скоро част от екип отколкото индивидуалисти, въпреки че последното не пречи. Култивизирането (нова дума, възникнала току-що, означаваща съзнателен култ към виден концептуалист, желателно по-underground) някак не се вързва особено с концепцията за равнопоставеността на профи елита с охлоса. Е, теза, която няма как да не подразни елита 😉

И това му е хубавото – може един отбор да роди идеята, съвсем друг отбор да я изпълни. Различните организации да се вълнуват от различни посоки, различните творци от различни акценти. Ценното е резултатът – творбата – която всъщност остава за хората, за общността. Колективното благо по един или друг начин ще се е умножило именно с това, което различните частици от него са умеели най-добре да създадът.

Криейтив Комънс не е свободната култура, нито обратното. Не е идеология и нищо не защитава. Около всяко подобно нещо има рояк идеи. Creative Commons е един хубав инструмент – който със сигурност ще се развива и променя. Това е само част от всичкото. Навярно ще има и аналози някой ден. Свободната култура е много повече от набор лицензи, някаква организация и идеология.

Свободната култура изисква един нов тип творец, с нов тип мислене, с нов тип човечност. Не си правя илюзии, че възприемането ще отнеме време – дори навярно много повече отколкото възприемането на свободния софтуер за нещо нормално, но това няма алтернатива. Това е същата еволюционна инертност на човечеството да се завърне в уюта на своите корени на социално животно, което живее в общност и споделя с нея.

Пазителите на статуквото, на казионното изкуство навярно също скоро ще са на линия и вероятно вече смазват автоматите. Но сблъсък няма да има. Виталността на моделите ще е това, което ще реши дали ще ги има или не. А моделите около свободната култура могат да бъдат доста витални.

Няма как някои хора, дори такива, които вътрешно вече осъзнават, че има много смисъл в идеята, да не се дърпат в момента. Едни се правят, че не забелязват това, което се случва, други се правят, че не го разбират, въпреки че са в състояние да съпоставят концепции и модели до безсъзнание, трети предпочитат философските теории и изводи, четвърти само всяват шум в системата. Съвсем нормално. Така беше и преди със свободния софтуер. И свободната култура трябва да си защити и отвоюва своето място под слънцето, което ще се случи така или иначе. Хората се увличат и в споровете, но най-много им въздействат нещата, които се случват около тях, а все повече неща започват да се случват и ще продължават да се случват – ей тук на родна почва в България. Неща полезни за много хора, събития, провокиращи креативността на хората, събития, които носят приятни емоции и веселия.

И скоро дори тези, които сега се страхуват или дебнат намръщено може би ще са част от нещо подобно. Всеки има право на своето време за порастване.

P.S. Блондинките са нещо чудесно.