Напоследък се появиха няколко нови документални заглавия, които са задължителни за всички, които се интересуват от най-близката ни история. И от фактите, а не само от преразказите за тях. Всъщност, както написах снощи в twitter – трябва да се гледат много филми по една тема за да може всеки за себе си да пресее и прецени гледната си точка. Особено, когато темата е нееднозначна или щекотлива, каквато е тази за репресивния апарат на Държавна сигурност, например…

И радващо е, че на фона на реставрационния режим на Станишарски, интересът на публиката по темата и свързаните с нея събития расте. Което е чудесна форма на интелектуална съпротива. Или поне аз наивно вярвам, че ще станем бяла държава, когато най-накрая си дадем зор да проумеем и оценим историята си, и си извлечем нужните поуки. Това е нашата пустиня, която трябва да избродим – историята ни след Освобождението насам, със силен акцент върху „избелените“ моменти около балканските войни, втората световна, първите години след деветосептемврийските събития и смазването на държавността след тях.

Затова искам да препоръчам няколко филма, които излязоха напоследък, не толкова защото много харесвам всичко или всички от тях, а защото предлагат нови и различни гледни точки. Аз имам своите резерви и бележки, към почти всеки документален филм, понеже не винаги е достатъчно да видиш документ за едно или друго, за да приемеш, че е истина. Може да се окаже, че има документ и за противоположната истина. Може да се окаже, че липсват други документи, които са били по-близо до истината, или че екипът зад филма не се е постарал достатъчно в една или друга посока, но… въпреки това… Гледайте ги, и мислете – преценете нещата за себе си. Сравнявайте фактите. Документалното кино поне се старае да ви предостави много факти и документи за осмисляне и преценка. Направете обаче и второто – след като напуснете киносалона.

И така, започвам отзад-напред…

Вчера в Дома на киното беше премиерата на „Отмъщението или дългата сянка на държавна сигурност“ – филм на режисьора Атанас Киряков. Не зная защо към този момент няма обявени други прожекции, но би трябвало да има. А филмът е задължителен за гледане – заради личната история, няколко всъщност. Фокусиран е доста върху конкретните случаи, но не е трудно човек да си представи мащабите, виждайки как репресивната машина може да смазва един или друг човешки живот. И как накрая жертвата може да излезе доносник наравно със злодеите. Филмът си струва дори само заради това – за едното наум, че от днешна гледна точка аршинът не може да е еднакъв в оценките.

Вторият филм, за който искам да напиша няколко думи е получил „Златен Ритон“ на Фестивала на българското документално и анимационно кино в Пловдив за 2013 година, както и наградата на Българска национална филмотека. Заглавието му е „Вапцаров. Пет разказа за един разстрел.“.

Също силно препоръчвам филма – макар към него да имам най-много забележки. И първата е, че филмът е дълбоко патетичен, което изглежда да е търсен ефект, но въпреки това… идва ми в повече за документален филм. Втората е, че зрителят бива воден за носа от началото на филма, до финалните надписи, което прави филма увлекателен и някак популярен, но би подразнил по-немасовия зрител. И третата е, че някои много важни за мен въпроси, които авторите хвърлят на масата, остават недоразчоплени, при това никак. Например как стотината арестувани (и непрекъснато разпитвани от прокурори, следователи и агентите на фамозния Гешев) вътре в затвора успяват да сихронизират версии и да съгласуват показания в полза на ЦК…

Като цяло филмът според мен залита в пресъздаването на един твърде наивен образ на Вапцаров, който не приляга най-малкото на възрастта му. Но това си е мое мнение. И пак казвам – филмът е силно задължителен. Гледайте го! Поне заради поетът Вапцаров, чийто гений не бива да става жертва на политическите му заблуди и утопии.

И на трето място, споменавам и филма на Мина Милева и Весела Казакова„Чичо Тони, Тримата глупаци и ДС“, който разбуни много духове с историята на художника Антоний Траянов – чичо Тони, създал Сънчо и анимирал шедьоври като „Умно село“, „Де Факто“ и „Тримата глупаци“, заглавия, които повечето хора свързват само с Доньо Донев, и от чиято сянка Антоний Траянов не е получил шанс да се измъкне. Авторите на филма бяха обвинени в пристрастия. Филмът вече няколко пъти пада от афишите на киносалоните. Аз, както започнах и в началото, ще ви провокирам да гледате филма, докато още може, и да прецените сами.

Документалното кино, предполага да мислите, да съпоставяте и да търсите и другите гледни точки по темата (дори и само за да ги отхвърлите). И да не спирате да го правите! Непрекъснато…

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

Ако искате да споделите нещо