On The Road Again (2)
Събудих се от страховита гръмотевична буря. В 4 сутринта. От онези сухите, когато дъжд няма, или вали някъде другаде, а около теб Зевс Гръмовержеца сякаш е изпуснал цялата си ярост и възнамерява да съсипе, каквото му се изпречи пред очите. Никак не се страхувам от гръмотевици, а и съм виждал толкова подобни сценки из офисите на бездарни, самоповярвали си, зевсоподобни мениджъри, че някак не се впечатлявам особено – винаги са… много шум за нищо… Само успяват да ти развалят съня…
Четири сутринта не е време, в което съм особено креативен, дори и да не е толкова шумно наоколо. Обикновено силните ми периоди в денонощието са сутрините (нямам проблем да ставам рано) и вечерите. Но 4:00 дори не е още сутрин. Разходих се до банята за глътка вода, защото почувствах гърлото си сухо, и в огледалото се сблъсках с някого, когото нямах желание да познавам. От една страна, защото вече се познавахме достатъчно, а от друга, защото бягахме един от друг. Дори, част от смисъла на това пътуване бе именно въпросното бягство, но все още не ни се получаваше – нито на мен, нито на отражението ми в огледалото. Въпреки това се погледнахме дистанцирано, недостатъчно сънено и доволно равнодушно. След което побързах да се върна в стаята си… една от най-неуютните хотелски стаи, в които съм пребивавал… ever…
Половин час по-късно бурята поутихна, но аз вече бях напълно буден. Пуснах си дебютния албум на Ayo от лаптопа на нощното ми шкафче. И без друго много го харесвам, а и понеже името и започва с A, той винаги се изпречва първо пред очите ми. Когато го чух за първи път, ми се прииска да се завъргалям по земята от кеф – двоен при това – веднъж заради музиката и втори път заради висините на (само)иронията, която е нужна за да наречеш подобен албум Joyful. Макар, че има и игра на думи – Ayo всъщност се казва Joy, което на йоруба (нигерийски диалект) е Ayo. Та оттогава Ayo ми е не просто любимка, а еталон. Недостижим във всяко отношение. И се чудя дали другия месец да не отида да я чуя на живо в Швейцария… и да се видя с Ники…
На фона на Joyful с огромно удоволствие бих правил любов, дете… или дори бих издъхнал. Не непременно едновременно…
Не измислих нищо мъдро, докато слушах музиката. Освен, че усещах твърде жива умората на годините, които отминаха. Не точно напразно, но встрани от мен. И подобно на гръмотевиците, които утихваха в далечината, още усещах тътена им дълбоко в себе си. Не можеха да ми влияят повече, но ми бяха повлияли достатъчно…
Заспал съм вероятно точно към края на албума, понеже ме събуди отново алармата на телефона ми. Малко по-късно и тримата бяхме на улицата пред хотела, която все пак беше мокра. Явно покрай гръмотевиците бе поваляло малко.
Отсъствието на жени прави мъжките компании точни като швейцарски часовников механизъм. И в уговорения час на ранното съботно утро тръгнахме да си търсим закуска. Дългокраките русенки естествено ги нямаше никакви по това време, но може би имахме по-големи шансове да намерим окъсняла такава, отколкото някаква закуска. Все пак в едно току-що отворило кафене, две (не особено мили) госпожици, ни сервираха кафе.
Върнахме се до колата и решихме да закусваме в някое OMV, каквото намерихме още на изхода на Русе. И след кратки колебания откъде да минем на път към северното крайбрежие, всъщност решихме да сменим маршрута и да разгледаме Плиска. Никога преди не бях ходил там. Бях гледал снимки, които обаче никога не са ме провокирали да отида на самото място. Но пък защо да не опитам да понатрупам малко материал за един нов фотопроект, който мисля да стартирам есента, и за който ще пиша някой друг път.
Всъщност снимките, които бях гледал нямаше как да ме впечатлят особено, понеже историята там е в камъните и основите на разрушената ни първа столица, а те не са особено фотогенични сами по себе си. Комплексът обаче впечатлява с размерите си. И равнинната, сякаш безкрайна, местност наоколо също…
Това, което е впечатляващо, обаче, е частично възстановената базилика на около километър и малко извън крепостната стена на вътрешния град. И макар да личи отдалече, че е декор, няма да скрия, че хваща окото.
Всъщност, твърди се, че това е била най-голямата ранно-християнска средновековна катедрала в Югоизточна Европа. А вероятно преди това и езическа. Разпростирала се на площ от почти цели 3 декара.
А гледката към безкрайните полета наоколо и по пътя към Плиска е наистина обезоръжаваща…
Със сигурност загубихме повече време там, отколкото очаквахме и бяхме планирали, но никой не съжаляваше. Затова внесохме нужните корекции в маршрута и решихме да обядваме в мидената ферма Дълбока край Каварна, където надбягвайки се с дъждоносни облаци, стигнахме в ранния следобед. Май, само аз бях ходил там преди. Точно този, който не яде миди.
Оставихме колата горе, точно преди стръмния път, за да можем да изгорим някоя калория, изкачвайки се на връщане. И мисля, че Стоян със сигурност още ме мрази, поне малко, заради тази идея. Който е бил там, трябва да знае за какво говоря. Особено ако си преял на връщане, с фотографска раница, пълна с оборудване на гърба. И те заплашва дъждовна буря откъм навъсеното небе, която в крайна сметка ни заобиколи и ни се размина…
След като похапнахме доволно край брега и се качихме обратно до колата, потеглихме за крайната ни дестинация за деня – Тюленово. Това е малко селце, близо до Камен бряг, за което само до преди месец дори не бях чувал, но за него ми разказа София, и всъщност стана причина да реша да отида до там, и да ми хрумне идеята за новия фотопроект. Мястото е наистина много фотогенично – не толкова самото селце, колкото скалистия бряг и нефтените сонди. Легендата разказва, че тук наистина е имало тюлени.
И този път GPS-ът, по зададени от Google Maps координати, ни заведе до вратата на хотелчето ни, което се оказа наистина на самия бряг, зад едно малко заливче с рибарски лодки. Още като пристигнахме и се огледахме наоколо беше ясно, че макар и една седмица преди Джулая, на следващия ден ще е непростим грях да пропуснем да посрещнем изгрева с фотоапаратите си. Въпреки очакванията за кофти време.
Оставихме багажа по стаите и открихме, че имаме грижи с покритието на телефоните си и че базовата станция върху самия хотел не е на нашия оператор. Всъщност интересно бе, че с voice услугата имаше сериозни ядове, но макар и с големи загуби данните си вървяха и имахме мобилен интернет. Иначе, този на хотела не ставаше за нищо.
Стоян отново реши да почива, а ние с Генко поскитахме наоколо с фотоапаратите. Набелязахме места за снимки на следващата сутрин, открихме че из треволяка и скалите има змии, а покрай брега можеш да откриеш цели имения като от филмите.
Соларният ми калкулатор показваше, че на следващия ден раздрачаването ще започне в 5:03, а изгревът ще се случи точно в 5:30, което означаваше, че трябва да станем в нещо като 4:30, за да сме в 5:00 на позиция. Всъщност, до последно всички имахме вътрешни колебания, но се разбрахме, че няма да се уговаряме и чакаме, а ще се търсим по скалите край брега, тези които сме се събудили навреме. Уговорихме се с персонала на хотела как можем да отключим входната врата и да излезем навън без да будим никого и уж отидохме да спим, но аз реших, че ми се пише.
Въпреки това на следващата сутрин се събудих в 3:58…
Коментари ()