/ Откровение

По жицата

– Не разбирам смелостта ти?
– Може да не е смелост.
– Всъщност, чудя се. Не изглеждаш наивен, нито глупав. Не го правиш самоцелно. Но го наричам смелост, може би, само защото не се сещам какво друго би могло да бъде.
– Сега остава да изясним дали да си безалтернативно смел е гот или не.
– Не се ебавай!
– Не се ебавам, просто ти си вторият човек за последните 24 часа, който ми казва, че съм смел, само защото споделям в какво вярвам и съм достатъчно инат, след като вече горе-долу съм пропилял половин живот, да пропилея и остатъка му, надявайки се… може би, на сбъдването на илюзии… Всъщност, може би има нещо вярно… не може да е смелост, защото е дори по-лесно. Вече си загубил и пропилял твърде много. Оттук нататък е по-лесно да пропилееш останалото, до последния милилитър надежда, отколкото сам да се откажеш. И не ми пука дали съм смел или пък глупав. Защото истински смел можеш да бъдеш само, ако наистина не ти пука дали си смел или глупав.
– Добре, заеби смелостта. Не знам защо се хванахме с нея. Всъщност май исках да кажа, че вероятно малко завиждам или ти се възхищавам.
– За какво бе, човек?
– Ами знаеш къде си.
– In the middle of nowhere! Страшно е! Имам излишни билети до там, искаш ли? 🙂
– Ето, пак се бъзикаш.
– Не се бъзикам. Иронизирам се. Нямам нищо освен посока… Не знам дали е правилна или не… Моята е. Имам топки да я следвам. Нищо повече. Не вярвам в предначертания, но ако ми е писано да не стигна доникъде и да не срещна никого, значи така ми е писано. Имам едни мечти и вагон безполезни думи. Понякога мога да ги нареждам правилно, понякога не. И без това няма значение, защото почти никой вече не общува с думи. Отчаян съм, колко малко хора четат между редовете. Сега е модерно да like-ваш безмълвно. Или да share-ваш чужди изречения. Радвам се като малко дете, когато срещна някой, който изобщо чете… и мисли, докато го прави. А ако пък открия някой, който и се опитва да промени нещо около себе (ама да се опитва в действителност, а не само да философства по темата) мога и да полетя над земята. Сериозно… Драйфа ми се от консуматори вече – на енергия, на емоции, на време, на секс, на любов, на мечти, на доверие, на бройки, на количества… които очакват някой да им сервира живота им с бяла салфетка и позлатени прибори. Искам да си остана ценител. Лукс е, да… Тежко е… Има дни, в които не намираш смисъл да се надигнеш от леглото, защото около тебе е толкова празно, че можеш да напълниш три вселени, но просто ставаш и продължаваш да се надяваш… Защото, когато се случи… а понякога се случва, по дяволите… дори за кратко… дори за миг. Този миг е полкова пулсиращ, толкова жив, колкото никоя бездна не може да удави. И си струва всяка секунда, в която си го преследвал. Всяко усилие…
– Не го мога това. Можеш да ме убедиш, че си струва или че си прав, но не можеш да ме убедиш, че е за мен. Не е за мен. Аз съм обикновен човек, напълно съм окей с това, което имам.
– Човече, ти вчера ми каза, че вече не обичаш жена си. В почти прав текст. Това не ми звучи окей. Не съм я виждал усмихната от месеци, нито теб! И това ли е окей? И наистина ли си мислите, че хлапето, заради което оправдавате усилията да сте заедно не го вижда? И по-лошо… то освен, че го вижда, го приема за окей. И утре ще е част от цялата тази армия от хора, за които всичко това е окей…
– Прекаляваш!
– Сигурно. Животът си е твой. И жената, и детето… Но не ми казвай, че съм необикновен или луд, само защото искам хармония. Може да съм отчаян, но не и луд. И не търся съчувствие, не ми върши работа.
– Не ти съчувствам, напротив, стискам ти палци.
– Благодаря!
– Просто не съм убеден, че това, че толкова дълбоко разкриваш вътрешния си свят е в твоя полза. Ще злоупотребят с теб, от това ме е страх. Колко пъти вече ти разказаха играта?
– Колкото е трябвало. Голямо момче съм, нося си белезите. А и това не е точно вътрешния ми свят. Обикновено отражение е. Казва достатъчно, без да е всичко. За останалото трябва да поискаш да го видиш. И да можеш. Вътрешният ми свят е бил и може да е много по-красив, от това което споделям, стига да има за кого.
– Ти разбираш ли, че половината ми колежки точат лиги след всеки твой текст.
– Това как точно променя нещата?
– Ами не знам как ги променя, но си уязвим. Знаят всичко за теб. Знаят как да стигнат до теб.
– Човече, ако знаеха щяха да са стигнали. А ако около мене беше бъкано с жени, както си въобразяваш, сега нямаше да водим глупави нощни разговори с тебе в Skype.
– Да бе, ти търсиш Единствената…
– Как не ме е срам, нали? Не търся Единствената, а тази, която би могла да стане. Аз трябва да я направя такава 🙂
– Те ще я сложат в Червената книга, братле. Аз твойто CV вече така или иначе съм им го пратил.
– Махна ли IBM от него? Че да не ме сложат в Гинес по погрешка…
– Ха-ха…
– Сериозно. Всяка жена е Единствената, но тя сама не може да стане такава – само мъжът до нея може да я направи Единствена, а тя избира кой да е той. Всичко друго и нашите мъжки изхвърляния са ала-бала. Жената избира, кой да я избере. Само дето, понякога това с избирането не им се получава.
– Ех, няма спасение за тебе. Ти си обречен.
– Така е. И аз вече съм се отписал. Но ти прегърни силно жена си довечера в леглото. Не и обръщай гръб и не я пускай до сутринта. Спомни си времето, когато мечтаеше за това точно тя да е до тебе. Спомняш ли си, че веднъж ми каза как си прегръщал по цели нощи възглавницата си насън, представяйки си, че е тя? Аз си спомням, че си направихте това дете с любов. И знаеш ли колко ви личеше? Имахте прекрасна хармонична връзка. А ако аз си го спомням, значи и вие трябва да можете да си го спомните. Загубили сте се. Но любовта освен да се случва хаотично, очаква и да я поливаш. Забравили сте да се грижите за нея, но щом сте още заедно е поправимо. Трябва ви малко надежда, нищо повече… дори много по-малко отколкото на мен… и почти никаква смелост. Просто трябва да се намерите отново. Говорете си. Накарай я да говори. А ти е по-добре да помълчиш и да я изслушаш. Няма значение какво ти казва. Не разсъждавай! Не анализирай! Тя има нужда САМО да я слушаш. И я гледай в очите. Докосвай я. Ще видиш, че в един момент ще започнеш да я чувстваш отново. И тя теб. Ще започнете отново да се разбирате с поглед. Жената се чувства, братле! Няма друг начин. Всичко друго са патерици. Трябва да трептите заедно, а за това е нужно време. Това е и моят проблем. Днес всичко трябва да става бързо, няма време да се разтрептите истински, между всички останали глупости. А любовта е пътешествие, не може да е цел. Пътешествие един към друг. И бос, и гол, и с мазоли по краката, не трябва да спираш да вървиш към нея. Опитай се пак да усетиш жената до себе си. Тя е истинска. Прекрасна е! От плът и кръв. Твоята Единствена! Беше луд по нея. Това не се забравя! Носи и цветя от време на време. Купи и нещо без повод. Ако си я слушал внимателно, ще знаеш точно какво. Нищо, че е казала, че не иска. Не я слушай буквално, чувствай я… когато ти каже, че всичко е наред, то обикновено не е… не се успокоявай, а я вземи в ръце и опитай да разбереш какво има. Понякога върши работа и да не разбереш, но просто не и обръщай гръб… И си спомни, за онези другите идиоти като мен, които си имат само възглавница…
– Разказа ми играта, знаеш ли? Стоя и рева пред компютъра тука. А не ми казваш нищо, което вече не знам.
– Всички знаем и всички забравяме понякога. Но ти имаш какво да си спомниш. И сега си измий лицето и марш при Нея. Имаш да я правиш Единствена.
– Ти наистина си идиот 🙂
– Знам. Неспасяем и обречен 🙂 А сега ми се махай от Skype-а 🙂

N.B. Някои детайли бяха леко променени за да анонимизират единия от участниците в диалога.

Йовко Ламбрев

Йовко Ламбрев

Инженер, IT експерт, предприемач и блогър. От време на време - запален фотограф. Фен на книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

Повече
Етикети: Откровение
По жицата
Сподели

Абонамент за yovko in a nutshell