Предварителен избор

Не изпитвам никакъв респект пред тайния вот. Нито пред анонимните коментари. В моите очи олеква всяко мнение, зад което някой не смее да застане с името си. Може и да е предразсъдък, но считам, че всеки таен вот съдържа доза страх.

Напоследък дочувам за себе си, че не съм изразявал (както преди) гражданска позиция по различни наболели теми. Има само една-единствена причина. Наболелите теми са толкова, че просто не искам да си цапам сайта с тях. А и след съкрушителната изборна победа на текущите управляващи и последвалото я ежедневие просто онемях и загубих дар-слово.

Не искам да бъда разбран погрешно… Под достойството ми на средностатистически европейски гражданин е да приема, че страната ми избра да бъде управлявана за цял нов 4-годишен период от поредната новопоявила се партия с популистки уклон и без ясна програма и от премиер, който е ежедневна обида за средното ми ниво на интелигентност. И какво значение има позицията ми на малцинство, което не намира отражение в състава на текущото управление на държавата?

А докато спорим дали трябва сами да си садим картофите, всъщност се случват цели три трагични неща:

• Реформи няма
• Управляващите са подвластни на влияния и популизъм
• Изходът от икономическата криза се бави, понеже… (виж предходните две)

Преди десет години започнах да чакам популисткото управление на някакъв си цар и структурата му НДСВ да си отиде, за да се случи нещо смислено с тази държава. Четири години по-късно започнах да чакам популисткото управление на тройната коалиция да си отиде, за да се случи нещо смислено в тази държава. Втора година вече отминава от поредния 4-годишен период на поредното популистко управление – този път на ГЕРБ – който се налага да изчакам да си отиде, за да има някакъв шанс за тази държава. И се чудя докога така. И колко пъти. И всъщност на какво се надява малцинството, към което принадлежа. Тези, които не искат да бъдат водени за носа, които искат да работят и да печелят от труда си, които искат да живеят в подредена държава и да виждат смисъл от това да плащат данъци и да правят бизнес на нейна територия. Тези, които четат и могат да пишат поне приблизително грамотно. Които не чакат някой да им сдъвче и сервира ежедневието, а искат те сами да си го случат, стига просто да не им се пречи. Които имат идеи, мечти и се борят за тях.

Като принадлежащ на малцинство без представители в управлението мога единствено да чакам и да гласувам, когато ме питат. Или да си купя самолетен билет.

Затова и като наближат избори аз декларирам публично за кого ще гласувам, защото изборът се прави предварително и обмислено. Не в тъмната стаичка или под влияние на емоциите. Политическият избор е прагматичен избор, защото от него зависи бъдещето. И там няма място за емоции. Докато гласуваме емоционално, ще ни управляват емоционално. Когато започнем да гласуваме разумно, тогава ще заслужаваме и разумно управление. Въпрос на израстване е. Въпрос на политическа класа. Която няма как да се роди във формации, които се раждат и загиват при всеки нови избори и разчитат единствено на липсващо минало и политическа проституция на лица, които сменят одежди всеки сезон.

Политическата класа се възпитава. Политическата класа се учи от грешките си. Политическата класа се самопресява, чрез избори. Нормална, естествено еволюирала, политическа класа е нужна за да се случи и нормалната българска държава.

Тази неделя има предварителни избори. Синята коалиция самопресява кандидатите си. Това е знак, че там има процес на самооценка. А това е животворен процес за българската политическа класа. Бяла лястовица. Нещо, което трябва да се случва по принцип, но за жалост е изключение. Там, където е изключение, изгряват недоразумения. А малцинството, на което принадлежа ненавижда недоразуменията.

Затова в неделя възнамерявам да пия кафе с приятели, да почета нещо хубаво и да снимам, но преди това ще отида да гласувам – за кандидата за кмет Прошко Прошков и за кандидата за президент на ДСБ Светослав Малинов. Защото държа да мога да гласувам за тях и на официалните избори.