Щях да ти кажа

Със сигурност щях да ти кажа… Kогато прочета нещо, което ме е развълнувало до безсъние. Но все по-рядко попадам на такива неща. Google Reader-ът ми е пълен с два вида емисии, такива които са пусти от месеци, и такива, които почти не чета, а само маркирам като прочетени, понеже денонощно бълват празнодумия. Преди експанзията от SEO-гурута и статиите и книгите „Как да блогваме често, бързо, ефективно и да трупаме безполезни читатели“ поне от време на време имаше какво да се чете.

Щях да ти кажа… когато открия нещо различно от „ние правим поредното копие на чужда идея на български“ или „представляваме една голяма фирма у нас“. Щях да ти кажа, повярвай ми…

Щях да ти кажа, кога аз съм моят литературен герой и кога той е напълно измислен, ако имаше значение и беше важно. Освен за мен. И ако знаех кога наистина сме напълно отличими. Той съм аз, какъвто може би съм искал да бъда, или аз съм него, когото не могa да си позволя. Или не искам. Защото разказите могат да бъдат преживявания, преживяванията повод за вдъхновение, а вдъхновенията… сбъднати или неслучили се по същия начин…

Щях да ти кажа зад коя точно маска съм се скрил… ако имах такава… Но любопитството ти не ми е достатъчен повод. И всъщност… ме обижда… Такова оцветено в това толкова натрапчиво сигнално жълто…

Щях да ти кажа, кога прекаляваш, ако имах повод да мисля, че това ще помогне с нещо. Ако можех да повярвам, че ще помълчиш и подминеш. Ако можеше да го правиш, дори когато те е заболяло или подразнило. Щях просто да те уважавам много повече…

Щях да ти кажа, когато съм скапан, преизползван и изцеден от безсилие, ако не мислех, че личи достатъчно да го забележиш без подсказване.

Щях да ти кажа, когато съм щастлив. Ако бях.

София, 14 януари 2011

Това е (пореден) опит за отговор защо понякога под някои текстове няма възможност за коментари. Под този също. Винаги пиша твърде лично, дори когато може би не е. И понякога имам нужда от комфорта на тишината.