Тихо

Сънят на разума ражда чудовища. – Франсиско Гоя

Когато започна промяната през 1989-та, бях на 15 години. Нямах право на глас в първите свободни избори, но се чувствах достатъчно зрял да следя и да се интересувам живо от всичко, което се случваше в страната ми. Помня лозунгите на първите митинги, когато сред всички други искания на хората по площадите, беше и вопълът за свободна преса. Помня еуфорията, с която в началото на 1990-та бе посрещнат първият брой на вестник "Демокрация". Чаках на опашка през февруарския ден пред кварталния РЕП, за да се сдобия с една от малкото бройки, които свършиха за минути.

Четиридесет и пет тиранични години и един от най-античовешките режими, които историята разпознава, не бяха унищожили глада на българите за свободна преса и свободно слово. Идеята колко важно е това беше излязла от сферата на рационалното и мнозина я усещаха през кожата си. Обществото ни бе като оголен нерв и проявяваше чувствителност, която не съм предполагал, че толкова лесно ще загуби.

Днес е тихо.

Едва няколко правителства за двойно по-кратко време и един подменен преход успяха да убият това, което 45 години грозен тоталитаризъм не успя. Това, за което мнозина бяха готови да протестират денонощно, да се бият с милицията... сега е отстъпило пред това да заведем децата на английски, да си плащаме ипотеката и да се правим, че проблемите на останалите не ни засягат.

Срещнах се с Лили Маринкова броени дни преди старта на Тоест. Не я познавах, свързахме се чрез общи контакти. Поводът за срещата и това за какво си говорихме нямат значение днес, но никога няма да забравя тъгата, която сякаш бе попила в нея. Не сме общували след това.

Но без значение дали споделям или не нейните гледни точки за едно или друго, аз бих ги чул с интерес. Тя е журналист – крайъгълен камък в тази професия. Такива камъни вече почти няма. Не останаха.

Затова е и тихо.

Тихо е и защото не се чуват нито освирквания, нито тъпани, или друга някаква шумотевица пред Националното радио, която да стресне удобните безгръбначни в администрацията му. Не се виждат тълпи от други журналисти пред сградата. Вярно, някои поне разказаха историята.

Тихо е вероятно и защото колегите ѝ са на море, разнасят деца от балет на английски или са заети да си плащат ипотеката. И забравят, че утре ще е някой от тях. Следващият.

Тихо е, защото ги няма и останалите, които отглеждат деца и плащат ипотеки. Вече не им е тревожно за свободната преса, защото имат Фейсбук. Не се припознават в проблемите на малкия бизнес, защото работят в голям офис. Не са техни грижите на музикантите от БНР, защото слушат Spotify. Няма значение какво се случва по Черноморието, защото те плажуват в Гърция. Не припознават грижите на съседа, защото и той не се вълнува от техните. И между балета, пианото и английския удобно забравяме, че за децата на България (а и за нас, възрастните) е най-важно да не живеем в общество с така разкъсана тъкан.

С почти 20% за последните 10 години е спаднало разбирането, че благополучието на останалите и загрижеността за тях е ключово за едно общество. Индивидуализмът може да ни помогне да оцелеем в криза, да избягаме, да се спасим поединично, но алтруизмът и емпатията са това, което ни държи заедно като общество. Не произходът, нито историите за велико минало или светло бъдеще. Загрижеността за останалите от групата е това, което създава усещането за човечност. Заради чиято липса бягаме другаде или се затваряме в себе си. Но алтруизъм и емпатия не поникват в парка. Те се възпитават. А ние правим обратното.

Унижението в БНР от тази седмица не е за Лили Маринкова – за цялата гилдия е, и за всеки свободен българин. Това е демонстрация как могат да те умножат по нула. Опит за внушение, че справедливостта е недостижима, а стремежът да докажеш правотата – безполезен. Тишината работи точно за това.

И докато не започне да ни пука за останалите... ще става все по-тихо. А тишината ще ражда чудовища.