Сънища

Default Featured Image

Nikon D700 | AF-S VR Zoom-Nikkor 70-200/2.8 @f/2.8

Лятото беше към края си. Последният летен ден от годината. Още на следващата сутрин всички щяха да се събудят в обятията на есента. Влажна, хладна и за кратко многоцветна. Като мимолетен флирт без последствия. Но никой не го знаеше, защото обикновено с нищо не показваше значимостта си – вероятно от скромност… или за да си спести излишни очаквания, хленч и копнежи.

Последният летен ден винаги е достатъчно мъдър за да е наясно, че ако не бе последен, в действителност всички биха го пропиляли точно толкова равнодушно както всеки друг ден. И единствено този факт провокираше сантименталност, от която нито имаше смисъл, нито някой имаше нужда, затова бе най-лесно тихо да се плъзне по вълните и да отплува с вятъра. До следващото лято…

* * *

– Защо си тук по това време? – попита тя.
– Не успях по-рано. – отговори той.
– Винаги, когато си мисля, че закъснявам, всъщност избързвам…
– А аз винаги, когато мисля, че бързам, всъщност съм закъснял…
– Толкова ли е трудно да бъдем навреме? – попита тя.
– Навреме не е момент, а състояние. Хармония… Сигурно не е трудно, ако…
– Ако какво? – попита тя…
– Ако не е трудно да бъдем. – отговори той.
– Значи е трудно да бъдем?
– Това е най-трудното.

* * *

– Защо не си в стаята си? – попита тя.
– Празна е. – отговори той.
– А тук е тъмно… – каза тя.
– Но сме двама… – промълви той.
– Аз съм никой. – въздъхна тя.
– Аз също…

* * *

– Защо не спиш? – попита тя.
– Почивам си… от сънища…

Созопол
14 септември 2008

One Comment

Leave a comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>