Днес искам да споделя още две истории за силата на обикновените хора и малкия локален бизнес, които много си приличат, но илюстрират различни модели на финансиране за социално предприемачество. Иде реч за две пекарни.

Историята на The Dunbar Community Bakery започва през 2008 година, когато пекарната на семейство Smith на High St. в шотландското градче Dunbar затваря, понеже старите собственици решават да се пенсионират. Хората от градчето обаче, не искат да се откажат от възможността да купуват хубав ръчен хляб, замесен и изпечен на място и да го заменят с хляб, предлаган от супермаркетите. Събира се група от тях, която изготвя тригодишен бизнес план за повторно отваряне на пекарната. Регистрират кооператив и в края на август следващата година 160 души от градчето стават съдружници в начинанието (със скромни лични инвестиции между £1-£500), което стартира с почти 18000 британски лири начален капитал. В управителния съвет са избрани местни предприемачи, финансисти, маркетолози – хора с различни профили. Оказва се обаче, че не могат да договорят дългосрочен наем на старата пекарна, а капиталът не позволява да я купят, затова се налага да потърсят друго помещение на същата улица.

Успяват едва след още една година по-късно като помещението има нужда от архитектурна реконструкция и купчина разрешителни преди строителните работи да могат да започнат едва през лятото на 2011 година. За целта са били нужни и още средства, поради което вложителите вече надхвърлят 300 души, а инвестицията 40000 лири, но в крайна сметка на 6 октомври 2011 година финансираната от хората пекарна отваря врати.

Само две години по-късно тя се цитира като една от най-добрите в цяла Великобритания, дори печели телевизионното състезание Britain’s Best Bakery, а в нея постоянно работят 8 души, които се занимават и с обучение на други пекари. Дребните съсобственици в проекта вече надхвърлят бройката от 800 души.

Ето и кратко филмче за тях:

Втората история е за подобно начинание на друго място – Slaithwaite, West Yorkshire. Всичко започва през 2009 година, когато в едно много малко помещение, група предприемчиви съграждани решават да правят ръчен, занаятчийски хляб. Наричат се Handmade Bakery. Финансовите им възможности са скромни, затова решават да продават хляба на абонаментен принцип, предлагайки на съгражданите си да предплатят хляб за някакво време напред. И много бързо набират около 60 семейства, от които голяма част предлащат хляба си дори за година напред. Идеята е, че колкото по-дългосрочен е абонаментът, толкова по-голяма е отстъпката в цената, по която се предплаща хляба.

И така първият проблем, пред който се изправят предприемачите-пекари е, че в помещението от само 15 кв. метра те няма как на практика да произведат повече хляб от този за нуждите на първите им 60 клиенти, а желаещите непрекъснато се увеличавали. Тогава те решават да сменят помещението с по-голямо, за което обаче продължавали да нямат средства…

Тогава техен познат подхвърля идеята за „хлебни облигации“, която преразказана изглежда като малки парични заеми от хората, срещу лихва от 6,25% – платими обаче в хляб. Сделката е честна, понеже дребна инвестиция (обикновено до £500 и по-малко) срещу такава прилична лихва не е особено обичайно явление, а рискът е нисък, сумата също. Клиентите-съинвеститори печелят хубав хляб, наблизо до тях в квартала им. А пекарите освен възможността да разшират бизнеса си, печелят и ангажираността на хората, които са заинтересувани и се грижат за оборота на начинанието, в което са инвестирали.

Всъщност новото им място е пекарна, но комбинирана със сладкарница и кафе – място за срещи, което провокира хората да се събират там. Човекопотока около пекарната подкрепя и малките локални бизнеси около тях. По подобен модел точно срещу тях работи и магазин за плодове и зеленчуци, който дори изкупува на дребно продукция на хора от квартала, която те са отгледали в малките си дворчета.

Та това са само примери, които впечатляват с моделите си за обществено финансиране, които са напълно приложими навсякъде, особено защото в резултат засилват усещането за общност, връзките между хората, а и нивото на доверие и съпричастност помежду им.

Един коментар по “Две истории за пекарни

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *