Тихо

Default Featured Image

Преди около година написах нещо за думите. Звучеше кротко и тихо. Но всъщност беше изкрещяване. В много посоки. Да си сдръжаш крясъците е не по-лесно отколкото да изтърпиш последствията им. А оказва се, да мълчиш или да крещиш, когато няма кой да отрази едното или другото е точно еднакво безполезно.

Думите могат да рисуват, да докосват, да разтърсват, да създават и да убиват, само ако нямат рамки. А мълчанието не е рамка – може да е просто свобода, която не се побира в отливката на тесногръдието, обречена да се счупи или разпадне в ритъма на своята неадекватност. Мълчанието може да е незаслужено благородство, проява на излишен реверанс към недоекспониран свитък емоции, пред които се прекланяш куртоазно… или по навик… Мълчанието може да е безразличие. И съпротива… Революция… Отчаяност…

И еволюция – и на думите, и на морала, и на съществуването, и на мечтите, и на себеосъзнаването, и на усещанията… На очакванията, представите и смисъла…

Думите не могат да бъдат преглъщани. Непрекъснато. Не могат да се крият зад великани на сивото, да са роби на мълчанието и заложници на нечий страх, неувереност, дребнозлобие или емоции. Могат единствено да са безсрамно, безсърдечно и безразсъдно свободни.

Иначе нищо няма значение.