Тоест

В Пловдив след Освобождението бе започнал да излиза първият български вестник “Марица” с брой 1 от 25.VII/6.VIII.1878 г. Издател бил Христо Г. Данов. […] Съобщенията и новините във в. “Марица” били така подробни и достоверни, че в София предпочитали да се осведомяват от него, а не от местните вестници. За да знаят чужденците какво става в България, имало статии и на френски език. […]

В 1907 г. в Пловдив излизаха повече от десет вестника освен периодическите списания: “Балкански новини”, еврейският “Ел Диа” – “Ден”, турският “Ехали” – “Народ”, “Зорница”, гръцкият “Едисие ту ему”, турският “Мувазине”, “Нова Марица”, “Пловдив”, арменският “Размиг” – “Борец”, “Санстефанска България”, гръцкият “Филипополис”, еврейският “Ла семена” – “Седмица”, турският “Хилел” – “Полумесец”. Започнаха да печатат свои вестници и работническите синдикати. В 1908 г. се появи първият брой на вестник “Тютюноработник”, а в края на 1909 г. – на “Кожаро-обущар”. […]

Вестници много, на различни езици, но в 45-хилядния град имаше и много читатели!

Никола Алваджиев, “Пловдивска хроника”

Днес в почти половин милионен Пловдив излиза само един ежедневник.

А голяма част от медиите в България са зависими. Подчинени на политическите влияния, на бизнес интересите на собствениците си, или разчитат на благоразположението на рекламодателите си. Автоцензурата също се е превърнала във важно умение за оцеляване на българския журналист и на българския медиен пазар. Така основната роля на медиите да бъдат в полза на обществото и да са критичен коректив на управляващите става невъзможна.

Без свободни медии обаче демокрацията е не просто уязвима – тя не може да съществува. А единствената гаранция за действителна независимост на медиите е да бъде изолирано влиянието на собствениците, рекламодателите и властимащите върху тях, което ще е възможно само ако гражданите се ангажират с финансирането на медиите, на които държат.

От години насам с различни хора обсъждах няколко форма̀та, които по една или друга причина не се реализираха. На 1 февруари, около 5 сутринта, след безсънна нощ и над 12-часова работна сесия, започнала следобеда на предния ден, дръпнахме завесата пред Тоест.

Наясно сме, че започваме скромно, но се надяваме да пораснем бързо и заедно. Екипът ни постепенно расте, защото продължаваме да разговаряме с хора, които да привлечем под една или друга форма. Засега сме разпръснати между София, Пловдив и няколко европейски града. Редакцията ни е виртуална, за да можем да сме навсякъде и защото искаме да изцедим възможностите на съвременните технологии, за да създаваме съдържание и общност около себе си.

Искаме да натежим в посока на думите, които имат смисъл. Искаме да предлагаме стойностни неща за четене, гледане и слушане. Представяме си се като съвременно списание, което „разлиствате“ по-бавно, и избирате подходящия момент, за да се потопите в една или друга тема. Не можем да бъдем прехвърлени набързо. Ще прескачаме злободневните теми, за да се фокусираме върху истински важните. Но ако нямаме автор за дадена тема, ще предпочетем да я пропуснем, отколкото да не бъдем на ниво. Искаме да даваме трибуна на хора с експертност и репутация в своята област и целенасочено ще отбягваме многознайството по всяка тема.

В „Тоест“ няма да препубликуваме чужди материали, а само авторски. Ще съпоставяме факти, ще ги анализираме, а когато сме пристрастни към някоя позиция, ще го декларираме ясно и обосновано. Ще търсим и разказваме историите на хората, които вдъхновяват, и на малкия и средния бизнес, който възражда предприемаческия дух на българите. Ще бъдем критични към управляващите, които и да са те.

И започваме, отказвайки се да публикуваме реклами, отказвайки да се финансираме по програми, отказвайки зад нас да стои нечий бизнес. Заради това регистрирахме фондация, а не търговско дружество за издател на Тоест. Единственият начин да се закрепим над водата е да спечелим доверието на читателите, зрителите и слушателите си, да им носим смисъл и полезност, а те редовно да ни подкрепят с малки суми. Нямаме друга опция. Нещо повече, освен да спечелим доверие, ежедневно ще трябва да го защитаваме и умножаваме.

Съзнаваме, че подобен бизнес модел звучи сякаш сами се препъваме, но пък… ако се получи? В Тоест няма и няма да имаме нужда от търговци, които да продават реклама, за да запълваме страниците си с банери и платени публикации. Няма да броим кликовете върху тях. Няма да се борим за повече трафик, няма да пишем провокативни заглавия, за да привличаме внимание. Дори не ползваме Google Analytics, защото не следим и не профилираме посетителите си – защото няма пред кого да доказваме посещаемост. Няма да слагаме и paywall, за да предлагаме по няколко безплатни статии, а след това да затваряме достъпа до сайта за посетители, които не са платили.

Единственото, което ще реши дали ще оцелеем при този модел, е дали достатъчно хора ни намират за полезни и ни подкрепят. Нито сме първи, нито единствени с подобна идея – има вече успешни проекти по света и това ни дава кураж да опитаме.