Обичам да подострям моливите си сам, това е нещо като ритуал за мен. Понякога го правя малко опасно, но след онзи път повече никога не съм се наранявал. Случи се само веднъж. Още имам белег на палеца си.

Не помня кога точно заживяхме заедно. Никога не сме говорили за това. С времето тя все по-често оставаше при мен и предполагам, че някой ден просто е спряла да се прибира в къщи. Не помня и точно кога се запознахме. Виждали се бяхме в кафето на академията, и даже май на един купон у някакви случайни познати. Беше разбрала, че търся модели и няколко пъти ми позираше в свободните си следобеди. Не можех да и плащам, защото картините ми не се продаваха добре, но тя все пак идваше и губеше времето си в таванската ми стая, която ползвах вместо ателие. Беше няколко години по-малка от мен – и следваше някаква странна специалност. Харесвах излъчването и. Докато я рисувах обичах да потъвам в очите и – бяха откровени и нежни – дълбоки и влажни, особено когато не гледаше нещо конкретно, а рееше поглед разсеяно. Усмихваше се, когато улавяше моят поглед върху клепачите си и срамежливо се изчервяваше. Голотата и беше толкова естествена и чиста, че единствено погледът ми я стесняваше. Говорехме малко и най-често за банални неща.

Никога не я бях докосвал. Само се бяхме ръкували няколко пъти. Един ден поиска да нарисувам нещо върху нея, върху кожата и. Не се изненадах – странно защо мислех за същото. Докоснах я плахо с четката си по гладкия и корем и тя потръпна леко. Пуснах въображението си на воля и започнах да си играя с цветовете, нарисувах изгрев, синева на спокойно море, а едната и гръд почти превърнах в облак…

Същата вечер тя не си тръгна за първи път. Не ме остави да довърша рисунката си. Стана и се прилепи до мен, размазвайки картината ми върху кожата си и дрехите ми. Придърпа ме към себе си, събаряйки неволно част от боите върху покривката на леглото, където секунди по-късно се озовахме в обятията си. Изкъпахме се заедно след това и мълчаливо наблюдавахме как водата отмива засъхналите отпечатъци цветове от телата и на двама ни. Тя остана при мен през цялата нощ, а на следващия ден ми помогна да почистим боядисаното.

Започна да идва все по-често, понякога готвеше. Учеше при мен. Събличаше се още щом затвореше входната врата след себе си, за да мога да я рисувам, когато поискам. Имах стотици нейни скици – с учебниците и, в кухнята, до прозореца. И въпреки изящната и голота все повече рисувах очите и лицето и. С молив, с въглен, с бои… Любехме се нежно и топло, обичахме да заспиваме в обятията си. Първо и за двама ни беше необичайно и през нощта непрекъснато се будехме за да се наместим, а понякога за да се любим отново, но после телата ни толкова свикнаха едно с друго, че на сутринта отново се събуждахме в обятията си, без нито за миг да сме се отлепяли един от друг. Обсебвахме се постепенно и това ни харесваше. Можехме да правим любов и насън, с поглед, с докосване, с усмивка, с мълчание…

Да – все още си говорехме малко. Тишината често бе част от нашето любовно трио, нарушавана понякога само от някое изскърцване или приглушен стон. Рисувах я все по-малко и все повече се губехме в обятията си.

„Обичаш ли ме?“ попита ме тя веднъж докато подострях моливите си. В същия миг почувствах топлата струйка кръв да облива палеца ми и изпуснах острието. Тя скочи от леглото, където лежеше както обикновено гола върху завивката и преди да осъзная коленичи пред мен и прилепи устни към раната ми. Гледахме се няколко секунди в очите и в дълбокия и поглед този път прочетох вина. Напоследък стеснителността и когато се вглеждах в очите и се бе превърнала в нежност. Когато минута по-късно спря да целува палеца ми, кръв почти не течеше. Залепи ми лепенка и почти през цялата нощ се любихме, заспахме едва призори и се събудихме късно следобед.

Обичах я. Но как да изпълня с любовта си едно толкова обикновено изречение, което съм казвал и преди, а навярно ще казвам и занапред. Кога е било повече или по-малко истинско, след като всеки път съм чувствал толкова различни неща? Лъжа ли е било, когато съм го казвал по навик и с хладни обятия, без значение дали този хлад е бил мимолетен или с усещане за вековност. Как да и кажа, че съзнанието ми вече трудно отличава моето от нейното тяло, как топлината на дъха и движи или спира кръвта ми, как ръцете и краката и, които се преплитат с моите всяка нощ, ме карат да я чакам с нетърпение при всеки залез на слънцето за да се почувствам отново завършен. И как да и обясня какво е за мен дълбочината на очите и?

Понякога я гледах как спи в прегръдките ми за да се любувам на светлината, струяща от лицето и. Къде точно във всичко това беше любовта? Когато тя – любовта – е наоколо и когато нея я няма – когато само спомена за косите и може да ме накара да се усмихвам и да се усещам влюбен. Как да отговоря на въпрос, който не бива да се задава? Любовта може да е усмивка, музика, танц, докосване, голота, картина, но не би могла да бъде изречение… не би могла да завърши с точка, не знам дали и с многоточие…

„Обичам те!“ казах и една нощ, когато уморена като сърна след бяг се отпусна с изпотеното си тяло върху гърдите ми. Потрепна почти точно като мен, когато се порязах и надигна глава в стремеж да ме погледне в тъмното, а след това впи устни в моите. „Не беше нужно“, прошепна ми, „Чувствах го! Винаги съм го усещала! С теб никога не сме имали нужда да си говорим с думи. Думите ще ни трябват, когато започнем да се разминаваме. Тогава обикновено думите валят от излишък.“.

Продължихме да се любим същата нощ, и следващите… Съвсем спрях да рисувам тялото и с четката и моливите си, но бях нарисувал с устните си всяка нейна извивка, бях нарисувал с целувки всяко милиметърче от кожата и – няколко стотици пъти. Запленяващ бе начина, по който се сгушваше в мен и заспиваше тихо, омагьосваше ме топлината и и нежността на кожата и. А аз обичах да заравям лице в косите и. Забравихме съвсем за презервативите, защото някак негласно усещахме, че не искаме да има нищо, което да застава между нас. Не се страхувахме нито от миналото, нито от бъдещето си. Къпехме се заедно, разхождахме се заедно, спяхме заедно, разболявахме се заедно, лекувахме се заедно… Откривахме за себе си чувствителността на другия, докосванията, болката, топлината, мечтите си…

Един ден тя ми каза, че преди пишела разкази. Беше донесла няколко и започна да чете – бяха за семейството и, за детството, за приятелите и, с които си играела на село, за реката покрай къщата на баба и, за разочарованията, за предишната и голяма любов, последния беше за тишината и за излишъка на думите. Не го беше довършила…

Аз я слушах и плачех до нея в леглото. Думите ме нараняваха, припомняха ми старите болки и рани, когато нямаше кой да изпие кръвта от палеца ми. Когато самотата ми беше по-силна от вярата в любовта, когато усещах края и в топлината на нечии обятия, когато разминаванията бяха предопределени. Когато рисувах, защото бях нещастен и празен и се опитвах да намеря себе си в търсенето на онзи допир, който те пресъздава. И не го бях открил… не бях довършил търсенето… бях се отказал… бях се оставил на многоточията да ме водят…

Никога в стаята ни не бе имало толкова думи. Тези разкази не бяха за мен, но аз бях избран за слушател. И те нямаше кой друг да докоснат.

Не съм забелязал кога се е облякла и излязла. Повече не я видях. Не помня дали ме е целунала. Никой не знае нищо за нея. Толкова си бяхме достатъчни, че не бяхме излизали с други двойки. Никой не я е виждал, дори в кафенето на академията, а тя беше толкова красива. Не може да не са я забелязали. Навярно, защото беше толкова тиха и срамежлива не е направила впечатление. Но не… не е възможно. Не може да не е съществувала. Имам толкова нейни рисунки.

Не може да съм я измислил – ето дори имам белег на палеца си…

1 февруари 2005
Блед, Словения

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

64 коментара

  1. Повечето режисьори биха били щастливи да филмират „Недовършената картина“. Мислил ли си за изяви в тази насока? Наскоро гледах „Closer“ – филм, чието логично продължение на мен ми звучи именно като по-горния разказ. Ще се чуя след малко с режисьора, за да не го изпревари някой аматьор и да развали всичко.

    Отговор

  2. Ами освен да взема да гледам „Closer“ като се върна за да видя дали има смисъл да преговаряш. А ако филма няма да е Creative Commons забрави – ще си намеря друг режисьор ;)

    Отговор

  3. Въпреки, че съм прочел почти всичко в блога ти, „Недовършената картина“ е първото нещо, което ме провокира да пиша comment. Ами, поздравления, и благодаря за усещанията, които предизвикваш у хората, които те четат. Не знам дали си даваш сметка за това… Винаги си личи, когато пишещият е искрен. А и стилът ти е перфектен… Не държа да публикуваш това, то е по-скоро лично съобщение за теб.

    Отговор

  4. Впечатлен съм. Едно от малкото добри неща които съм чел напоследък въобще. Респект. Между другото би било много любопитно да видя някоя от рисунките… :)

    Отговор

  5. Не съм художник, човече! Дори като фотограф съм нескопосан! Това е само разказ – вид художествена измислица – пък и истините обикновено са между редовете… Нали и това е една от идеите в разказа…

    Отговор

  6. Днес сутринта гледах Closer. Какво съвпадение!
    Разказът, обаче, успя да ме разплаче…

    Отговор

  7. Отново страшно ми хареса това, което си написал. Но начина, по който ти използуваш думите прави моите излишни.

    Отговор

  8. Не знам. Има нещо в този разказ, което много ме впечатли. Нещо, което ме смути. Може би факта, че току що ставам и разказа ме заля с чувства, които не съм готов да поема. Но разказът казва нещо много важно, нещо, което търся от много време.
    „“Обичам те!” казах и една нощ“ – целият абзац от това изречение е нататък е просто гениален! Не искам да го коментирам, онази думичка преди удивителната мисля, че е достатъчна, но искам да те помоля за разрешение да го вкарам в един мой разказ. Отдавна се каня да напиша нещо и тази твоя импресия ме вдъхнови и бих желал да използвам тези няколко прекрасни изречения.

    Отговор

  9. Използвай ги – разказът е свободен – можеш да напишеш свой по същата идея, да промениш каквото искаш, да вземеш част от него. Лицензът е тук. Прочети го – прилагай го…

    Отговор

  10. Предположих, че е под този лиценз, но тъй като никъде не е упоменато и затова попитах. Много ти благодаря за този разkаз. Отключи нещо в мен и сега пиша с пълна сила:) Бях зажаднял за подобно усещане.
    Благодаря ти отново!

    Отговор

  11. Пише го – на всяка страница най-отдолу – като текст. И като картинка – съвсем най-отдолу… Успех с писането и стига толкова с комплиментите…

    Отговор

  12. Ами, много е хубав…
    Не ме разплака, но ме стопли, такъв един мило мъглив и малко лунен е.

    Отговор

  13. е, чак толкова ниско не съм паднал:))))) (малко заплес си падам:))

    Отговор

  14. Много добро! Направо съм възхитен.

    И, което го прави още по-добър – прилича на написан буквално на един дъх, излят отведнъж. На нещо, написано, защото не си можел да не го напишеш. Впечатлен съм. Определено има какво човек да научи от теб – и в умението да пише, и в способността да вижда… и чувства.

    Благодаря ти за удоволствието!

    Отговор

  15. Вили Димитров 2 февруари 2005 в 20:28

    Май, че си сбъркал занаята. Силата ти е в писането. Може ли да го изпратя на една приятелка? Не си спомням откога не съм чел/преживявал/ такова нещо.
    Успехи и защо не го публикуваш някъде? Просто думите ми са излишни….
    Вили

    Отговор

  16. Една сълза и разбира се усмивка, зад която да се скрие.

    Отговор

  17. Явор Атанасов 3 февруари 2005 в 9:26

    Защо от всяка любов в спомените ни остава не тялото, което е предизвикало в нас най-силното физическо усещане, а остава спомена за очите и?

    Отговор

  18. Григи: Да – написан е набързо… За около два часа, а идеята ми щукна около 4 часа преди това, но това е изключение. Обикновено дълго време умувам преди да напиша нещо, но когато седна или трябва да се получи веднага или го захвърлям. Не знам защо… Ако не заразя сам себе си с идеята да продължа да го пиша и не ме хване с първите няколко изречения, няма и да се получи. По-добре да оставя и да опитам отново друг път.
    Благодаря за похвалите, двойно по-ценни са от човек, с който според мен не мога да се меря като писане…

    Вили: Защо да съм си сбъркал занаята? Аз съм доволен от това, което правя и ми харесва. А стремежът ми да гледам на света и от поетичната му страна… как да кажа… не вярвам особено много в Бог, не ми пасва никоя религия… освен тази – своята… за бог (с малка буква) вътре в мен – този, който ме крепи да си остана човек…

    Да го публикувам ли? Ами нали вече съм го направил – тук на yovko.net – където може да го види, който иска, да го чете който иска и да го препраща и подарява на когото иска.

    Елена: И на двете – простете за сълзите! И благодаря!

    Отговор

  19. Яворе, не непременно очите, всяка жена има нещо, което я прави уникално твоя, дори когато е само неслучила се мечта или пък забравен спомен. Но тялото се променя, косите се боядисват, ръцете повяхват, а очите им да ги вземат дяволите, все си остават същите и ако са те горили преди, винаги ще продължават да те изгарят.

    Отговор

  20. натъжи ме твоят разказ! прекрасно е написан, това е вярно! но аз искам да разбера тя защо си отива? може би за повечето читатели това няма значение, но какво беше невъзможно? не разбрах, намерих много отговори за себе си, но ти знаеш ли?

    Отговор

  21. Понякога не разбираш защо хората си тръгват… Понякога не разбираш защо така и не се осмеляват да направят крачка към теб, а понякога не си сигурен дали изобщо са съществували… Исках всеки да намери своите отговори… Моите нямат значение. Освен за мен.

    Съжалявам ако разказът е твърде многопластов, но аз това търсех… Не исках да давам отговори… Исках да задавам въпроси…

    Отговор

  22. Когато казваш: „Понякога не разбираш защо хората си тръгват“, сякаш говориш за този живот, дето е „от плът и кръв“ (заради понякога-то и хората)! От друга страна, казваш, че „понякога не си сигурен дали изобщо хората от живота ти са съществували“. За повечето хора, прочели твоя разказ, поне за онези, с които говорих, и онези, които са писали тук, връзката с реалността няма значение – това е просто една много красива мечта! За мен има, защото често объркваме или пък разделяме мечтите от плътта и кръвта! А е важно да знаем, че хората са съществували, и не само – те продължават да съществуват! Питах се дали „тя“ се е страхувала, че ще я забравиш (виж, използвам 2 лице единствено число, ама нали ти си я създал!), ако й беше позволил да стане от плът и кръв! За мен има значение какво знаеш ти! Не зная дали се разбира това, което написах, но и при мен е събота!

    Отговор

  23. You never know. You never know which of your efforts will grab people, and which of your words might be headed for immortality…

    Благодаря ти, Йовко! И продължавай с писането…

    Отговор

  24. Вера, аз винаги говоря за този живот, който е от плът и кръв. Дори когато не си личи… Никой друг живот не ме интересува истински. Момичето в разказа хем е измислено, хем не е, както и във всяко друго нещо, което някога съм писал. Аз съм странен вид мечтател – мечтая все в реални граници. И често обърквам хората, докоснали се до мечтите ми – те или решават, че нещо е просто мечта и е само емоционален блян или че ми се е случило. А аз обичам коктейлите. В случките около себе си търся мечтите си, а самите блянове проектирам в съвсем реални събития. Единственото място, където мога да си позволя да го правя свободно и да преплитам мечтите с реалността са нещата, които пиша понякога.

    Няма нещо, което да съм направил и то да не е пречупено през моят свят и моите усещания. И няма как да не е така и занапред. Само, че съвсем не обещавам тази връзка да е очевидна.

    Нали за да ми е интересно трябва от време на време да изненадвам и себе си? ;)

    Отговор

  25. Явор Атанасов 6 февруари 2005 в 22:31

    Много боли, когато си тръгнат от теб. Още повече боли, когато не знаеш защо. Просто трябва да намериш сили, да се изправиш и да продължиш.

    Може би някъде там те чака някой, който ще стане смисъла на живота ти. И няма значение дали това ще продължи месец, година или цял живот. Обичай все едно ти е за последно.

    Отговор

  26. Така е, но разказът горе не е за болката, а за вглеждането, за търсенето… в другия… Болката не може да е нищо повече от само част от истината.

    Отговор

  27. Хмм не се сещам за друга дума освен „Страхотно!“.

    Отговор

  28. Мерси, Натали! Беше важно за мен, че и на теб ти харесва! :)

    Отговор

  29. Все повече се убеждавам, че си сбъркал професията си.
    Остани винаги такъв мечтател.

    Отговор

  30. Ако така пишеш и в open code скоро компютрите ще могат да се влюбват ! ;)
    пожелавам ти успех

    Отговор

  31. Хм, имам една подобна идея, но за друг разказ ;)

    Отговор

  32. popadnah dosta sluchaino na tozi razkaz i sum dovolna, blagodaria na sluchainosta iiii na razkaza:)

    Отговор

  33. Kogato se pochuvstvash istinski zavarshen, tryabva da si tragnesh. Nyama kak da ostanesh, dori da iskash. Ne predpolagah, che tova mozhe da bade kazano s dumi.
    Sazhalyavam za latin letters, nyamam cyrillic tuk. Prosto iskah da spodelya

    Отговор

  34. Зависи, Биляна! Зависи!… Да останеш от една страна и другите неща като да си тръгнеш, да търсиш, да си завършен от друга имат понякога твърде малко общо.

    Отговор

  35. Ti si go napisal mnogo krasivo i az go razbiram taka, mnogo blizko e do moeto svetouseshtane – chovek si tragva ne za da tarsi, a zashtoto e nameril. Kato katarzis, sled koyto si drug chovek i prosto ne ti ostava drug izbor, osven da si tragnesh. Ne znam dali se izrazyavam yasno, ne moga da pisha tolkova dobre, kolkoto teb, no razkazat ti opredeleno dalboko me razvalnuva. Mozhe bi go razbiram po moy si, prechupen prez moeto razbirane za neshtata, nachin.

    Отговор

  36. ne me razbirai pogre6no,razkazut e krasiv,no mi se struva nerealisti4en.

    Отговор

  37. Когато започна да пиша реалистични разкази навярно е по-добре да спра да пиша изобщо или пък да взема да се застрелям ;)

    Реализмът в ежедневието ми ми е напълно достатъчен за да оцапвам с него и още нещо допълнително.

    Отговор

  38. Йовко, много красиво е това, което си написал… Наистина много…

    Нарисува го в главата ми този разказ за неговоренето, с думички вместо с четки… ;)

    И не се плаче в такива случаи… Някак си заслужаваш повече… Става дума за вглеждане в другия, за вчувстване и всичко, което ми се иска да направя е да попивам усещането, да го преживея в себе си колкото мога по-точно…

    Поздрави!

    Отговор

  39. Йовко, извинявай, че се обръщам към теб направо на ТИ. В живота нищо не се случва просто ей така, но нека кажем, че случайно попаднах на твоя сайт. Много съм радостен от това, което намерих. За мен бе изключително удоволствие да прочета този разказ! Накара ме да си припомня много отминали мигове останали затрупани в съзнанието… Много трогателна история!

    Отговор

  40. …няма нищо по-живо от недовършените картини… липсата на финалния щрих е такова уникално усещане за безкрайност… този разказ запали една от клечките кибрит в душата ми, благодаря :-)

    Отговор

  41. Прочети някой разказ на аржентинския автор Хулио Кортасар, има един за една картина, която се преплита с действителността… трябва да се прочете. Както и сборниците с българска фантастика „Таласъмия“, заслужават си.

    А талантът ти определено бива оценен! Описваш чувства, които мнозина изпитваме, но дори не си ги формулираме. Странно е да видиш разголената си душа на монитора в някакъв шрифт, на параграфи, в линеен вид, да си я прочетеш, да мислиш душата си…

    Отговор

  42. хареса ми… благодаря ти за откровението на споделените чувства и усещания… няма значение отговорите… те са за всеки различни… ако въпроса е вече роден,… има нещо и ти си го доловил… искрата на изпълване и в същото време свобода и необвързаност… наистина е подходящо точно за това което говориш за свободния софтуер и за свободата на духа и мисъл ;)

    Отговор

  43. Ами точно това е историята и в този малко старичък, но иначе невероятен филм – http://imdb.com/title/tt0151310/

    Казва се „Лаура я няма“

    Отговор

  44. Не знам дали това беше правилния момент за мен да прочета този разказ. Някак си ми напомния моето положение в момента и се чудя дали не би било по-добре да си тръгна. Уж толкова ни е добре един с друг, но имам чувството, че съдбата иска да ни раздели. Много бих желала да изпратя този разказ на приятеля ми (той също е писател), но ме е страх, че ако го преведа на английски ще загуби смисъла си и красотата на думите, които си избрал ще се изпари.
    Благодаря ти, Йовко и много ми хареса, това което беше отговорил:

    „Когато започна да пиша реалистични разкази навярно е по-добре да спра да пиша изобщо или пък да взема да се застрелям ;) Реализмът в ежедневието ми ми е напълно достатъчен за да оцапвам с него и още нещо допълнително.“

    Някой ден, някъде, някой те обича…

    Отговор

  45. Теди, аз не съм писател :-)

    Отговор

  46. Леле човече… тази история наистина е красива… нямам думи… дори по лицето ми се стекоха сълзи докато четях…

    Отговор

  47. Няма нищо по-хубаво от това да видиш как все още са останали подобен вид хора, с такова неедностранно скроено виждане на нещата. Самата аз пиша, чисто хоби нищо по-специално, но въпроса е в това – когато сътвориш собствения си свят разбираш себе си по-добре от всякога.. Наистина не мога да опиша удоволствието…
    Продължавай да твориш, никога не идва в излишък.

    Отговор

  48. „Аз вярвам в мълчаливата любов…“…Давид Овадия
    Лаура… Нищо свързано не мога да напиша. Много ми е тъжно. Благодаря ти.

    Отговор

  49. Този разказ наистина грабва, докато го четях настръхнах. Според мен автора трябва да се гордее със себе си и може да се пробва да напише някоя книжка.

    Отговор

  50. Евдокия 8 март 2007 в 13:44

    Благодаря ти много за този сайт и за този разказ. чувствам се глупава когато чета подобни неща, защото думите не могат да опишат чувствата, емоциите, осезанията и възприятията, които получав след прочита на нещо подобно. най- красивото е невидимо за очите, то се вижда само със сърцето както е казал Екзюпери бих добавила само, 4е на сърцето не му трябват и думи. на 8.03 два дни преди рождения си ден прочетох нещо толкова красиво и това е наистин анай – хубавия подарък , който съм получавала. благодаря ти още веднъж Йовко и пожелавам на теб и на всички от тук да са щастливи и поне веднъж да изпитат описаното в разказа, защото „не е важно какво ще изпуснеш, ако умреш,а какво ще изпуснеш докато си жив!!!“

    Отговор

  51. Хубав празник! Ти ми го направи :о)))) Целувам те искрено!

    Отговор

  52. Първото нещо, което започна да се върти в главата ми след като прочетох разказа беше… „Влюбена“… Но как, по дяволите, човек може да се влюби в разказ?! Е, стана… Невероятен си! Поклон от мен!!!

    И не мога да се въздържа да не ти пратя… целувка!

    Отговор

  53. БОЖЕ МОЙ!!! Уникален е човекът, който успява с думи да опише неописуемите неща… Възхищавам Ви се… Разплакахте ме… Спомените ме връхлетяха като мълния… Хубаво е…

    Отговор

  54. Искам само да кажа едно голямо Благодаря!!!

    Макар и с 2 години закъснение, просто сега го прочитам. Наистина пишеш по начин който пленява (дори може би завладява е по-точният термин) читателя. Нямам думи да опиша урагана от емоции и мисли които предизвика творбата Ти у мен!

    Отговор

  55. Мда :) А понякога си тръгваме, за да не развалим магията, бягаме, ужасени от мисълта, че може да разочароваме вълшебника до себе си… Дали когато вълшебникът обуе домашни пантофи и започне да използва нашата тоалетна няма да престане да бъде вълшебник :) Дали пък вече няма да има бели зайци в шапката му и изкуствените цветя в ръкавите му няма да свършат…? А дали пък ние просто няма да престанем да виждаме фокусите му и чудесата в очите му… и като разочаровани деца на първия ред, които са видяли как става „измамата“, няма да ревнем огорчени в скута на майките си… Мдааа :)

    Отговор

  56. Изчетох немалко стари постове. Зачетох се и в някои намерих себе си, в други само теб :) (както и трябва да бъде)

    Мислих да не коментирам, тъй като няма какво да добавя към казаното от другите. Повечето ти неща, въпреки споделени, ги чувствам като написани за себе си.
    Това също (предполагам) е и в тази категория, но няма как.

    Ще споделя че утрешния ден със сигурност ще е по-хубав заради прочитането на този разказ. Да, по-хубав, защото разказа е хубав. както някои болни спомени могат да бъдат хубави…

    Поздравления за написаното и публикувай по-често подобни неща ((отбелязвам си: от много време не съм чел литература… Това е едно от нещата които ми липсват))

    Отговор

  57. Попаднах на този блог преди време. Търсех най-близкия образ за себе си облечен в думи, търсех нещо за жените скорпиони, за да го дам на един лъв. Четейки този разказ ми стана ясно, че е трябвало просто да не позволя на деня и нощта да ни разделят и той да го научи сам, това което иска да знае за мен, без думи…
    А на един остров в езерото в Блед през 1999 г. си пожелах голямата си любов…и тя се сбъдна.

    Отговор

  58. Попаднах случайно на този разказ… Но като го прочетох ми се прииска да споделя нещо, по-точно, че четем, за да знаем, че не сме сами. Това го чух в един филм, но точно така го чуствам и аз. Иначе и аз съм почуствала този разказ в някои моменти, в едни ръце, които още си спомням (този път не очите) и още се питам защо се разминахме, когато аз се бях отворила безрезервно, но някак не можах да достигна до него.

    Отговор

  59. Понякога просто не се получава… и наистина няма други причини… простичко е… :-)

    Отговор

  60. Йовко, порази ме още с първото изречение и ще се спра на него. За посетнешните трябва отделен коментар. Наведе ме на спомени, който най-общо бих нарекла „Уроците на тате“, защото именно той ме научи да си остря молива. Хубаво подостреният молив е радост, от умението да го подостриш красиво, естестетическа наслада за окото, предизвикателство не само за ръката, а и за ума, желание да го докоснеш и да го ползваш, организация на личността, потребността да го имаш, остриш и рисуваш, пишеш, защото „Умният човек пише, простият помни“… Как без хубаво подострен молив ще нарисуваш или опишеш незавършената картина?!
    Боже, как днешните деца да знаят колко е важно да можеш да си подостриш молива красиво?! Защо не пуснеш тема „Уроците на тате“? :)

    Отговор

  61. Много красиво. Сложно, пестеливо и красиво едновременно!
    В разказа има една „лунност“. Както през светла лунна нощ някое познато място – дворът на къщата ни, например – става метафизично красив и те упойва едно хипнотизиращо усещане за непостижима и нереална красота.
    Но според мен, краят стои някак си измислен и твърде прагматичен. Смущава ме как на тази лунност, на тази трансцендентност до тук – за да остане тя непроменена и недокосната, е противоставено нещо толкова категорично, толкова „събудено“ и с такава отчужденост от омаята – „тя се е облякла и излязла“ …

    Отговор

  62. Досега съм чела единствено твоите есета за зодиите. Останах очарована! И още си ги препрочитам :) Някъде в интернет пространството ми препоръчаха да прочета разказа ти. Не се поколебах след като видях името ти. По принцип рядко пиша коментари, но този път не се сдържах. Искам да ти кажа едно голямо благодаря за това, което ме накара да почуствам докато четях!!! Усетих как започнах да чета много бавно, дума по дума и усетих по мен да полазват тръпки… Все едно бях там и ги гледах отстрани….

    Отговор

  63. Ах колко красиво и чувствено. Пишеш много увлекателно (bow)

    Отговор

Ако искате да споделите нещо