Владо си нямаше работa, преди два дни, да ме заприказва за street и днес, успявайки да се изстрелям от София още с първите лъчи, се озовах в Пловдив и почти не пуснах камерата от ръцете си през целия ден. Всъщност взех доста необичайна конфигурация за street – Nikon D7000 и Sigma 50/1.4 EX DG HSM. D7000 е истински Nikon-ски шедьовър – колкото повече снимам с тази камера, толкова повече ми харесва. А 50/1.4 EX е перлата в короната на Sigma за цялата им 50-годишна история – убеден съм. Просто двете неща в комбинация са по-скоро чудесна портретна комбинация (приравнени 75mm) и ми идват малко дълги за улична фотография. Но все пак това са само условности…

Харесвам репортажния уличен портрет в по-крупен план и отблизо. Но това с непознати, често е трудно. И откъдето и да го погледнеш е навлизане в личното пространство на някого – макар и на улицата. Но има и номер – или да откраднеш портрета… ако си с малък, тих и незабележим апарат, това не е толкова трудно. С голяма камера обаче е далеч по-сложно и тогава разчитам на друг механизъм – хората всъщност доста често ме заговарят, когато се разхождам с голям фотоапарат. А други, дори директно навлизат в моето „лично“ пространство – тогава е най-лесно – насочвам камерата и снимам директно. Обикновено никога не съм срещал съпротива. Разчитам на психологията, че това което съм допуснал спрямо себе си, мога рефлексно да върна обратно.

Накратко за Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

  1. Владимир Божинов 23 април 2011 в 0:16

    Снимките на стареца със цигулката са много добри. Втората особено ме грабна тотално, толкова много е изписано на това лице и толкова много казва, а всичко това показано само с един кадър. Браво!

    Отговор

  2. Само да бях затворил малко блендата за да вкарам на фокус и лицето, но моментът беше… it’s now or never…

    Отговор

  3. Снимката с тийнеджърите е много показателна. Гледат така все едно зад тях се показва Годзила… или някоя даскалка чудовище ;-)

    Интересни са представите за privacy в България. Хората открито се дразнят да ги снимаш на публично място, но същевременно не виждат голям проблем в далеч по-съществените намеси в личното им пространство (поне за мен), когато са правени „отгоре“ и в стил „Биг Брадър“.

    А цигуларят, снимките с него са направо класика, браво!!!

    Отговор

  4. Street сесиите са двуостри. Сам каза, че не всички се съгласяват да бъдат снимани.

    Има една цигуларка, уличен музикант (мисля, че е цигуларка, но може да свири и на виола, не ги разбирам точно тези музикални инструменти), с която на два пъти се сдърлихме много сериозно. Първият сблъсък беше изпъстрен с противоречия – приготвих една банкнота от десет лева, вдигнах камерата, за да я снимам…и тя спря да свири. Замести красивите звуци от цигулката (или виолата) с пискливия си глас, който ме обруга, че една нейна снимка носи на авторите по двадесет лева. Съгласих се, че е права и изтрих снимката. Но не ѝ оставих никакви пари.

    При втората ни среща, отново бях приготвил подобна на първата банкнота, но преди да вдигна камерата я поставих в отворения калъф на цигулката/виолата и тихо ѝ споделих, че снимката няма да се появи в мрежата. Тя само ми кимна, усмихна се и продължи да свири. Възползвах се дотам, че направих седем или осем кадъра. Обаче те, кадрите, не станаха. Поне на мен не ми харесаха, понеже се оказа, че на практика тя е продала красивият момент, заменила го е срещу някаква банкнота.

    Нямам против да оставя някакъв левов израз на благодарност, когато снимам улични музиканти. Обаче трудно се примирявам, когато благодарността се превръща в покупка.

    Впрочем, веднъж снимах и в Пловдив. Съжалявам, че ще го кажа, не искам да прозвучи обидно, но явно големината на градовете определя нагласата на хората да бъдат запечатани на кадър. Когато снимам в София – нямам проблем…в повечето случаи. Когато снимам в град, който е по-малък от София, хората веднага се скриват в черупките си. Дори в родния ми град, където хората се познават – аз познавам тях, те познават мен. Не мога да си обясня това явление. Може би причината е в мен.

    Впрочем, много харесвам снимането в София, понеже, макар и трудно, можеш да намериш хора, които са излезли от стереотипа…в контекста на мислене, на мода, на поведение и тъй нататък.

    Съжалявам за въздългия коментар, просто ми се отвори приказката. :)

    Отговор

  5. Мда, тя е объркала твоето изкуство с нейното… а ти си опитал да купиш нещо, което тя не притежава… Случва се… Но иначе си прав – колкото по-космополитен е един град, толкова повече хората са склонни да бъдат част от нечий друг живот, въображение или изкуство. Точно преди малко обсъждах с приятели, че вероятно в България хората на улицата не се чувстват напълно спокойно и комфортно. Те много често допускат и очакват агресия, пазят се, подозрителни са, дори враждебни. Разбира се, агресията е и форма на защита… Истината е, че не обичам да снимам street в България. Дори в София.

    Отговор

  6. @ВЛАДИМИР ДЖУВИНОВ: на мен ми се вижда съвсем нормална непараноична представа за privacy. Малко лицемерно ми се вижда твоето мнение – дразниш се че (евентуално) някой те подслушва, а ти се вижда съвсем нормално ти да навираш апарат в лицето на някой, като си мислиш че правиш големите там арт-снимки, и този някой да няма нищо против и да не се сърди

    @йовко: съжалявам, че някой трябва да ти го каже, но доста безлични снимки

    Отговор

  7. @mname: Благодаря! Толкова мога, нямам други претенции :-) И винаги се вслушвам в критика, особено когато не е анонимна :-)

    Отговор

  8. Нещото, заради което реших да изкажа мнение е „чалга“-та. Тази дума я свързвам с „простотия“, „евтино“, „лъскаво“. Старите сгради: ами те изчезват ден след ден – това е техният последен шанс за някаква следа, преди някой булдозер да ги разчисти и на тяхно място да израсте безличен алуминиево-стъклен бизнес център. Харесвам всяка снимка на стара сграда – както харесвам снимките на градовете от преди много години, като машина на времето са. Много естествено „чалга“ подхожда на снимката с тийнейджърите. И как си харесвам Пловдив (където съм израснал), и как намирам за много тъжна, скучна модата по Главната улица „анцуг и маратонки Адидас, телефон Нокиа, 3 синджира роби“ …

    Отговор

  9. Не я използвах в този смисъл, а в значението и на „масово“ явление и субкултура. Залези, стари сгради, това са теми, които просто са преизползвани от употреба. Иначе аз също харесвам стари сгради.

    Отговор

  10. Значи действително ти си ме задминал бързо-бързо по „Тракия“ в петък ;-))
    Добри кадри! И, да, черно-бяло :-)

    Отговор

  11. Много е възможно! Напоследък аз рокаджията, дето вече зави повече към джаз, chillout и ambient… в колата слушам easy-listening тупалките на радио Витоша на границата на поносимост на слуха ми и… карам на ръба на позволеното… което не е добре… Моментно е… ще се поправя…

    Отговор

  12. Съжелявам, обаче горните снимики по никакъв начин не могат да ме убедят, че това е прекрасен обектив (а той е). Ако си искал плитък доф, ф4 не е подходяща.

    Отговор

  13. Съжалявам, но не съм искал да показвам никакви качества – нито на себе си като фотограф, нито на обектива като такъв. Разходил съм се и съм щракнал някакви моменти около себе си – за мен това е street – неподправен и случаен улов. Ако съм искал плитък фокус сигурно щеше да има плитък фокус, но явно не съм искал. Най-често снимам street на бленда 4 и над нея (и май не съм само аз) – може все да има някаква причина… Иначе в БАН вече и речници ли не ползвате?

    Отговор

  14. Ей, много народ се изреди да оценява фотографиите. И всички разбират много. Живи и здрави да сте ;-)

    Отговор

  15. За мен да се разходя из улиците на родния ми град с фотоапарат в ръка, винаги е удоволствие и начин да се разтоваря. Същото долавям от кадрите и текста – чудесно! :)

    Отговор

  16. Йовко, не ти е провървяло. Но това трябва да те амбицира още повече. Най-доброто ти попадение е, господина с който си се заговорил. Понякога в тази фотография има и такива случаи, но те излизат малко от сюжета.
    При цигуларя не си имал късмет с осветлението. Косо и меко, но резките му сенки са много неприятни , неизбежно е и ще не ще се пропуска.
    Черно-бялото в уличната ф-я ни е натрапено и придобито клише. И аз страдам от него.
    Напоследък когато снимам street предварително си казвам – без улични музиканти, просяци и малцинствени, и избирам неотъпкан маршрут! Точно защото личното им пространство е друго, често ги снимаме и за баланс пускаме лев-два в шапката. Но накрая се получава така, че едва ли не в града те доминират (и по фотосаитовете също)! Не вдигаме обектива към други хора не само, че откъм тях ще изглежда странно … но и защото трябва да признаем, обективно веднага ставаме нарушители на конституцията (за жалост тя не е правена от хора , мислещи и за фотографията) Ние сме нещо като ловци в защитен парк!
    Днес трудно се снима street. По-трудно отпреди. И ти си го забелязал и го споменаваш. Трябва обаче да сме готови и след цял ден скитане да се приберем без нито една стоиностна фотография. Това не бива да убива амбицията, а да я провокира. Да стиснем зъби и утре пак.
    Всеки е надянал маската, бърза и не споделя емоция. Недоверчив е към всичко и към всеки. Свързва апарата с компромат и опасност за себе си. Вероятно се смята за много важен. За съжаление през годините на прехода хората бяха дресирани и стресирани така от многоброините нагли до безочливост медии, които правят пари основно от това – скандални репортажи. Хората са свикнали, че днес никой не прави нещо без комерсиална изгода.
    Тази обстановка е предизвикателство за нас. Трябва да намерим разковничето.Онзи решителен момент“ за който много се говори, трябва да го има и днес! Всичко има своята кулминация, и ние трябва да я открием – първо в главата си, и после на терена. То е същото като лова.
    Изкусителни са много дългите обективи, но и аз избягвам вече да ги ползвам за улицата, въпреки всичките им удобства – дистанцията остава. Проблема с техниката е много труден и деликатен. От всички свръх широки, свръхсветли обективи … предпочитам любителскоподобното Олимпус Мю -2 например (има и дистанционно), или старинен апарат. Мисля, че на улицата трябва да сме артисти, и да имаме достатъчна дегизировка за да не „плашим дивеча“. Да приличаме на шляещ се турист, или чудак …а не на журналист. Скромната техника отваря повече врати. На многоброини места дори и самото снимане е забранено – това са и почти всички обществени обекти с частна собственост. Правят се, че не виждат хората снимащи с ГСМ и малки апаратчета, дори и светкавиците им да светкат, но става голям скандал и охраната идва ако видят голям апарат/обектив. „За хората е разрешено…за фотографът не“, защото най-малкото се предполага, че ще изкара някакви пари или ще консумира ползи, които те могат да консумират някога.Когато чета писания от прочути фотографи на улицата отпреди много години виждам, че и те са се изправяли пред аналогични проблеми и са имали всеки своята рецепта за преодоляването им.

    Отговор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *