Винаги ще бъдеш съден

Default Featured Image

Точно, когато мигрирах текстовете от стария си блог към този се появиха няколко коментара, които бяха изпратени в онзи междинен момент, в който видим беше старият WP-блог, но всъщност аз работех по новия в MT. Така те увиснаха за модерация в старата база – не ги пуснах там, защото вече нямаше смисъл, а пък и не бяха кардинално фундаментални за да правя екстра-усилия да ги домигрирам в последствие. Или поне повечето от тях.

Един от тях обаче, особено на фона на случилите се разгорещени спорове в една организация, с която доскоро бях свързван, и други разни подобни случки напоследък, доби по-особен смисъл. Ето и текста на въпросното мнение, като няма да споменавам името на неговия автор, доколкото по-важно за мен е самата позиция като такава.

Ето и пълният текст на коментара, който (само за информация) се отнася за моят пост-реакция за сблъсъка между полицията и феновете преди време

Не съди, за да не бъдеш съден!
За мен пияниците по презумпция са, или по-скоро бях отрепки, докато не ми се случи следната ситуация. Пътувах с влака за Варна, места имаше само в едно купе с 4-5 човека, където смърдеше ужасно на спиртоварна. Източникът на изпаренията беше мъж на около 50 години, който държеше тубичка с вино между краката си, седеше с лакти на коленете и вдигаше наведената си глава, колкото да отпие от тубичката. Всички го гледахме с открито недоволство, докато някой по-разговорчив човек успя да завърже някакъв разговор включително и с въпросния пияница. Оказа се, че скоро преди това синът му се е удавил на водопада на Бачковския манастир, показа негови снимки – хубав млад мъж, отишъл си толкова нелепо. Всичкото вино на света май не беше в състояние да потуши мъката в очите на този човек. Съжалих много за това, че дори и само вътрешно съм го осъдила, лепнала съм му етикета на пияница и край – с това се приключва въпроса. И този ясен спомен, въпреки че е отпреди 13-14 години, и изводът, че нищо не е такова, каквото изглежда, ме карат да се замислям преди и дали изобщо да посоча някой с пръст и да го осъдя.
С това исках да кажа, че тълпата на стадиона и полицаите са такива, защото обществото ни е такова, няма само едноличностна вина или едностранна причина /освен случайностите/, за да се случи нещо. Не е луд, който яде баницата.
А ние съвестните, кутурните, възпитани и примерни граждани, сме седнали удобно през екранчетата, сочим осъдително с пръст и квалифицираме, кой е отрепка и кой – не – полицаите или тълпата. Е и? Това ще помогне ли с нещо на някого, за да не бъде повече така? Едва ли някой от тях чете тук, а и да четеше едва ли щеше да си направи изводите и да коригира поведението си. В този смисъл ние къде сме в тази ситуация, имаме ли ние вина за случващото се – непряка разбира се, и какво бихме направили освен да коментираме? Макар и непреки – ние също сме участници, защото това се случва в нашата държава? Ние нищо не правим – това е, само философстваме, което си е хабене на енергия. Колко от нас участват в благотворителни организации и правят нещо за обществото, за да не бъде то такова каквото е, освен да дават по някой лев от гсм-а по празници?
Много хубави споделени мисли наистина, всички вие сте умни, интелигентни, културни, работите много, изкарвате пари, изкачвате се на следващото стъпало в стандарта на живот, но малко са тези, които могат като вас и вие се отделяте в тесен, затворен кръг, който обсъжда поредната простотия, извършена от масите. Това да ви напомня на нещо?

Принципно съм доста съгласен с написаното, като не забравям и за няколко големи НО-та. Първото но беше предизвикано с увода, на който мога единствено да се противопоставя и го правя още със заглавието, Второто НО е свързано с усещането ми за снизхождение и опрощение на простолюдието и греховете му. А третото НО е най-важното – това за правото на избор… Но поред на номерата…

Всяко мнение на този свят осъжда или одобрява нещо – винаги във всяка своя стъпка, която съм предприемал съм имал привърженици и противници. Без значение дали това е било полезно или не. Има хора, чието призвание е да бъдат опортюнисти – най-смешно е когато тези хора осъзнават това като някаква форма на креативност. Да не бъдеш съден е страшно, защото навярно това означава, че нищо не си свършил или резултатът е с нищожно значение. Да приемеш, че ще бъдеш съден за която и да е твоя позиция е нормалното схващане за пейзажа. Доколко да се съобразиш с критиката е въпрос на избор…

Както въпрос на избор е дали да запълваш живота си с опортюнизъм или с креативност. Въпрос на избор е дали да потънеш в безсилно самосъжаление, което е обхванало повечето средностатистически българи или да продължиш. Познавам много хора, които нещастие е съкрушило дните им и наистина не е лесно да го приемеш и да заживееш с него, но това е лесният избор. Трудният е въпреки него да останеш себе си, дори да бъдеш съден заради това… Защото мога да намеря оправдание за пиянството, но не и за предателството спрямо себе си. Това е избор – дали да се предадеш или да потърсиш начин да продължиш. И този избор в огромна степен зависи от теб – не от обстоятелставата или ситуацията. При всички ситуации и обстоятелства има повече от един избор – да не направиш избор също е избор – понякога доста тъжен, но избор – by default.

Дистанцията с простолюдието, да го кажем с обидния, но точен израз, е животворна – за да сътвориш нещо различно доста често е нужна среда. Не можеш да изобретиш нещо гениално, ако не си заобиколен с идеи и среда с полу-гениални прототипи, които да захранват мисълта и креативността ти. Не можеш да пишеш красиво, ако никога не си прочел нещо красиво, написано преди теб. Това е друг избор – изборът на среда, в която да покълнеш и да се развиваш. Ако си заобиколен с простолюдие, чалга и безпаметна простащина изборът да останеш в средата си и да се слееш с нея противостои на това да я напуснеш и потърсиш друга, последното понякога включва и самоизолация.

Хората не се раждат равни – това е утопична илюзия – но хората имат почти равно право на избор (в някакви граници, разбира се) какво да построят от себе си. Има хора, които могат да променят света и такива, които не могат – едните не са по-добри от другите, нито по-умни или по-богати – едните са избрали това да бъдат хакери, а другите да бъдат инструменти – светът има нужда и от двата вида. Едните обаче не се страхуват… от това да бъдат съдени и преценявани…

Масите, както ги казваш, сами са избрали да СА масите. И съответно да бъдат управлявани и… забележи… съдени. Те не могат да бъдат спасени от това, разликата е че не могат да му влияят, нито да се защитят, защото позицията им е наследена или присадена, а не е лична. Християнството възпитава в примирение и покорство – то възпитава маси, възпитава инструменти, а не хакери. Всъщност никоя религия не позволява ревизия на ценностите и, поради факта, че тя е инструмент за мениджмънт и съмненията във фундамента превръщат инструмента в нестабилен.

Точно затова изглежда, че не се случва нищо особено, защото продължаваме да възпитаваме маси, а не хакери. Масата не променя статуква, масата дори и във времена на революции е само инструмент. За да може да се случи нещо видимо са нужни хакери – в политиката, в изкуството, в обществото. Хакери, които си играят с правилата, а не се заробват с тях. Това, което е нужно на всяко общество в преход е да възпитава хакери – иначе ще тъпче като нас години на дъното.

Хакерите в голяма степен могат да променят живота за себе си и имат своето право да изчакат света да порасне. Колкото и да е самохвално, аз не се вълнувам особено кога точно ще бъдем част от Европа – и аз и повечето хора, които познавам вече сме част от Европа – работим там, не виждаме границите, размили сме ги в общуването и в проектите си – това може и да изглежда като форма на самоизолация, но това е част от хак, който в своята бета-версия е в ход… Това е самоизолация за една реалност, но и интеграция с друга – и само на пръв поглед е затваряне. Аз не изпитвам нужда да бъда сертифициран от някого за способен, защото съм избрал своя път на self-made person. Нямам проблем в това да бъда съден като нескромен, защото зная цената и способностите си. Не изпитвам комплекси от това да имам различна позиция, защото съм свикнал да греша и да плащам грешките си.

И влагам усилия в това да променя нещата около себе си, не защото трябва, а защото не мога другояче. Затова не бих спестил несъгласието си никому – без значение дали ще го кажа дипломатично или грубо ако се налага. Имаме нужда от хора, които да участват в организации и да променят нещата, но двойно повече имаме нужда от хора, които да правят тези организации или просто някакви проекти, да ги създават като идея, да не се спират пред някаква привидна невъзможност. Имаме нужда от хора, за които няма невъзможни неща.

Наскоро ме съдиха (в личен диалог) затова, че съм бил е-кукувица и съм изоставял проектите си в Интернет, на което се смях със сълзи. За много от проектите ми всъщност съм дори едноличен създател и нито един от тях не е бил безсмислен и повечето са наследени от други, като първите са били инкубатор на идеи за наследниците им. А аналогията с кукувицата е толкова абсурдна, че няма как да бъде по-неточна, защото кукувицата търси чужди гнезда, а аз ги създавам и съм създал толкова много, че три човешки живота няма да ми стигнат за да ги доведа и до 10% от целите им. На критиката отговорих, че не са важни проектите, а това колко живец има около тях, а аз съм запалил толкова ползотворен огън, че и утре да умра не съм изживял живота си напразно, нещо с което почти никой от моите съдници не може да се похвали.

Да, това не е най-скромният ми пост, но той няма за цел да бъде такъв. Искам само да кажа, че да бъдеш съден е важно – едно от малкото сигурни доказателства, че си полезен – че си бръкнал в нечие статукво и предизвикваш химическа реакция по метаморфозата му.

И без това Матрицата на Масите се променя непрекъснато – разликата е в това дали променяш или биваш променян. Онзи вечен избор, за който си говорим от началото…

6 коментара

Leave a comment
  • Емо, съгласен съм с тезата ти – всъщност примерът с християнството по-горе може би щеше да бъде по-точен ако бях използвал друго понятие – може би просто стеротипната религиозност, която може да бъде привична на всяка религия. Говоря за онзи стеротип, който всяка религия малко или много дефинира – някакви рамки на последователите си. Не казвам, че те са лоши или добри, не казвам колко органичителни или гъвкави могат да бъдат, казвам само че съществуват.

    Да – те имат своя смисъл и значение – те са и инкубатор за наука и култура – примери в историята, колкото щеш – не отричам това.

    Просто си мисля, че за съвременният човек религията или религиите (има значение разликата, затова я акцентирам) са някаква форма на ориентир, или ориентири, потенциални възможности за избор – палитра, от която различният над-културен, над-национален и над-стеротипен човек на света създава нещо като личен мирогледи или лична религия…

    Аз поне съм с двете ръце за това мислене :-) А някои религиозни шаблони не винаги го допускат. Но при всички случаи не само в християнството.

  • Йовко, както обикновено твоите мисли ми харесаха и съм съгласен с почти всичко, което си написал. Освен с едно – мнението ти относно религията и в частност християнството. Може би в средновековието християнството е било инструмент за манипулиране на масите чрез овчедушно покорство и смирение. Но това е било изопачено и изкривено християнство и не бива да се правят обобщения, че християнство като цяло действа като спирачка на интелектуалното и креативно развитие. Естествено съществуват определени догми и норми, които различните клонове на християнството налагат и отстояват – те се основават на приетото верую и на доктрината. Но точно християнството е религията, която призовава към това да използваме разума си в търсенето на истината и да подлагаме на интелектуална проверка различни аргументи в процеса на това търсене. Сляпото следване наизуст на определено религиозно учение е присъщо на фанатиците, а ти сам знаеш колко уязвим и податлив е човек на такива влияния, може би защото е бил създаден дълбоко религиозен и изпитва вътрешна нужда да вярва в нещо или някой и да основе живота си на тази вяра.

    Относно християнството смятам, че то не спъва интелектуалното развитие чрез приемане by default на определени онтологически постановки. Точно обратното – то служи като база и основа за разгръщане на интелектуално развитие. В България преобладава огромно невежество по отношение на източното православие, може би вследствие на инертност и неблагоприятно историческо наследство. Така постепенно в хората се е формирало убеждението, че християнството означава смирение, примиренческо и пасивно приемане на реалността и механично изпълнение на определени ритуали и церемонии. Дори и по-голямата част от самите свещеници не правят опити да разчупят тези стереотипи и да обясняват и показват на хората какво означава истинско християнство – по-удобно и лесно е да се пуснеш по течението. Но има все повече млади и мислещи хора, които не се примиряват и задоволяват с това статукво и търсят истинското и живо християнство. И го намират. Това не е някакво самовнушение или самозалъгване. Не е и бягство от реалността. Това е изправяне пред реалността и приемането й. Изисква се много смелост и сила да погледнеш вътре в себе си, да подложиш на преоценка формиралите се философски убеждения и чрез сърцето, духовните си сетива и РАЗУМА си да започнеш дълъг път на търсене на истината и абсолюта.

    Християнството не заробва мозъка и не отрича съмненията. Самото християнство призовава да защитаваме това, в което вярваме, чрез разумни и рационални аргументи. Много, много голяма част от най-великите изобретатели, учени и творци са били християни и точно вярата им ги е подтиквала да търсят, да бъдат различни, да творят и да се докосват до това, което е отвъд нормалните човешки възприятия.

    Християнството е нещо много повече от спазване на морални норми и осъждане на определено поведение и мисли като грешни и греховни. Не е и формирало се философско течение вследствие на общо съгласие за това, което е добро и полезно за обществото като цяло. Да, християнството изисква от нас да променим определени наши философски убеждения, но ако не ги променим и преосмислим само ще интерпретираме реалността според собствените си разбирания и избирателно ще приемаме само това, което ни харесва. Да, християнството предполага приемането на някои исторически факти и реалности от духовния живот. Няма друг начин. Но си струва усилията да проверим и да направим собствено разследване доколко става въпрос за истинни неща, дори и да съществува 1% вероятност те да са верни, защото са от огромно значение.

    Йовко, ще се радвам ако публикуваш поста ми и ми отговориш. Благодаря ти за блога – намирал съм много ценни неща в него и те са ме стимулирали в борбата ми срещу матрицата. Благодаря ти за това:)

  • Ами здрасти, щом си рекъл :-) И мерси!

    Иначе това с агенциите не опира до вяра, а до резултати. Има някои фактори, които ме карат да съм оптимист поне в това отношение. А пък що се отнася до експертите, които наемат – мисля си, че те едва ли ще участват там заради заплатата. По-скоро е нужно да са доказали се предварително и да си имат други сигурни доходи. Изпълнителската работа могат да я вършат всички, на държавата са и нужни експертни знания и опит и най-вече воля да се вслушва в тях.

  • Здрасти :) !

    Първо – честито нов look & feel

    Второ – изцяло съм съгласен с теб и Вени по темата, освен едно:

    Трето – вярвате ли наистина че българска държавна агенция ще може да промени жалката действителност? Имайки впредвид КПД-то на подобни агенции, заплатите които дават и „експертите“, които наемат (ако не всички, то голяма експертна част на тия експерти)?

  • Вени, забавянето според мен е даже още по-голямо, защото нашето ИТ само привидно е такова, то е с ампутирана креативност или поне създава твърде малко идеи. Да – изпълнява някакви проекти. Да – твори някакви неща, но като отражение на съществуващите, като конвейрна производствена линия, а не като генератор на идеи и концепции. И оправданието, че сме малка държава не е резонно – мащаба на идеята няма пряка връзка с размера на създателя си.

    Просто, ако се върна към размислите си от преди малко, са твърде малко хакерите сред decision maker-ите на българското ИТ…

    Дано новата агенция има шанс да навакса нещо – колкото и малко да е – все има смисъл на фона на останалото. Стискам палци!

  • Йовко,
    проблемите, които засягате с въпросната дама, изобщо не са за тук. Те са част от по-големия въпрос „Накъде отива България“. Аз съм започнал да пиша есе по този въпрос, но понеже то е мрачно, не мога да го довърша – убива доброто настроение, безгрешния български и добрите ми обноски.

    Мога да те насоча към нещо по-старо:
    http://www.bol.bg/news/docs/you1.html (1997 г.)
    или
    http://veni.com/articles/articles-1989.html (януари 1989 г. – с всичките му условности, да не забравяме, че е писано, за да се публикува тогава)

    Или да ти отговоря по друг начин: в момента България е с 1,5 милиона (!) души по-малко, отколкото преди 10-и ноември. Това са хора между 30 и 50 годишна възраст, със семействата си, които вече са улегнали западни граждани.

    Е, при 9 милиона население, когато близо 20% от хората в творческа възраст те изоставят… каква държава ще станеш?

    Пак във връзка с твоето писание, виж какво пише днес в „Стандарт“ (специално ще го отбележа в интервюто, което давам сега за тях).

    „България е на осмо място в света по брой на специалисти с висока квалификация по информационни технологии. Това обяви вчера в Мюнхен новият шеф на „Майкрософт“ за Централна и Източна Европа Вахе Торосян.
    9000 са българските компютърни специалисти, притежаващи престижния сертификат „Брейнбенч“. Най-много са те в САЩ – 194 000, следват Индия – със 145 000, Русия – с 68 000, Украйна – с 23 000, Канада – с 19 000. Румънците са 16 000, а тези от Великобритания – 15 000. В Топ 10 са и Пакистан с 8000, и Австралия с 6800 специалисти.
    Развити страни като Франция, Италия, Испания са далеч след България. Прави впечатление, че от Източна Европа именно България и Румъния, които изостанаха в процеса на евроинтеграция, изпреварват държавите, които вече влязоха в ЕС. Полша е на 27-мо място с 2000 специалисти, Чехия е на 35-о с 1500, а Унгария е едва на 52-ро с 600 експерти.
    От централата на „Майкрософт“ съобщиха още, че около 50 български програмисти работят в най-престижните изследователски звена на фирмата на Бил Гейтс. „Източна Европа е като спяща красавица, която само чака да бъде целуната“, каза Торосян. Той е французин от арменски произход и през ноември ще дойде на първото си посещение у нас. „71% от използваните в региона компютърни програми са пиратски и целта ми е до 2008 г. това да намалее поне с 10%“, изтъкна Торосян.“

    Това е поредната порция ненужно хвалене. Истината е, че България ВЕЧЕ не е ИТ-сила – нито в Европа, нито на Балканите. Самият факт, че само 50 българи работят в Майкрософт е достатъчен, ако видим какво направиха Майкрософт в съседна Румъния – вместо да продават ненужен софтуер на тъпото правителство чрез посредници-скъпчии, те – Майкрософт – купиха (!) румънска фирма за производство на антивирусен софтуер. Оракъл наеха 700 души програмисти – но не в България, а в Румъния. От големите фирми само SAP успя да се закрепи у нас, за което трябва да сме много благодарни на някои наши действително професионалисти, които ги докараха. А други наши специалисти могат само да местят кашоните от митницата до някое министерство или да продават софтуер, made by Microsoft, на овчедушната ни държавна администрация при цени, които надвишават пазарните с около 300 % (три пъти!!!).

    Единственото, което все още ми дава надежда, че може би не всичко е загубено, е появата на Държавната агенция за ИТ и съобщения. Но това е последният шанс за България. Друг няма да има. Забавянето е 16 години и в технологично време, то се равнява на около 32 стандартни години.

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>