Няма да е нито много скоро, нито много бързо, нито много лесно.

Това изречение е по-важно за проумяване от „Съединението прави силата“ или други разни фрази. По-важно е заради нагласата и очакванията към всичко. Към всяко нещо, което изисква своето време за да се случи, изстрада или отвоюва.

Не, няма да пиша за съдебната реформа, макар че това е повода. Тя не е от моята сфера на експертност, а е крайно време да спрем да бъдем специалисти по всичко (особено някои блогъри). Вместо това ще препратя към текста на Даниел Смилов от вчера.

Друго е нещото, което ми прави впечатление – а именно емоциите и детинската наивност, че с едно усилие, с един ход, и не по-късно от утре, ще се реши генерално някакъв проблем. Особено такъв, който се е загнездил около нас от години. Наивността е типична за непораснали деца и явно и за общества в детинска възраст на своето гражданско развитие.

Проблемът е, че доскоро гражданското общество спеше дълбок зимен сън и също толкова наивно вярваше, че някак по стечение на обстоятелствата доброто винаги побеждава и страната се движи във вярната посока. И както във всяко нещо и в това има доза истина. Защото ако погледнем назад към последните 25 години, в крайна сметка ще осъзнаем, че в България се случиха доста неща и тя е променена до неузнаваемост. Дали пътят за това е бил повече или по-малко трънлив, дали сме минали по него гладко или с натъртвания е друга тема и то важна, но тя не променя фактите, че сме стигнали далеч.

Защо обаче не сме където трябва или където си мислим, че трябва? Дали не е защото едва от скоро започнахме да си задаваме въпроса как се движим и къде отиваме? А преди това беше важно просто да помръдваме. Дори и сега, когато със сигурност механизмите на гражданското общество започват да работят, то мащабът на хората, които се ангажират да ги ползват и да участват е разочароващо малък. Това обаче също е нормално. Промяната в едно общество, в една фирма или в една организация се носи винаги от някакво активно малцинство. Революционерите, лидерите, двигателите са винаги малко, но те успяват като побутват другите, като увличат пасивните. Това е пътят на човешкия ни прогрес. Недостатък е, че това отнема време. Понякога повече отколкото ни се иска, или сме имали очаквания. Измеримо не в дни и години, а дори в поколения.

Някои процеси излизат извън рамките на човешкия ни живот. Дори в динамичното време, в което живеем. А горчивата истина е, че срещу плахото и малобройно гражданско общество у нас има добре смазана машина за медийни манипулации, групировки, октопод, обсебил голяма част от институциите. Доброто в крайна сметка наистина ще победи, но няма да е днес, нито утре. А мисията ни е да живеем и постъпваме така, че поне децата или внуците на днешните българи да имат повече простор пред себе си за полезни неща и по-малко да се занимават с пипалата на октопода. Нашите родители бяха наивни и без обществен опит и предовериха време на неправилните хора, дори нашето поколение беше подведено, но това е еволюционен процес, който просто изисква своето време.

И това не трябва да е повод за отчаяния, защото е… нормално. Мащабни и революционни победи са невъзможни без мащаб в осъзнаването, без мащаб на площада, без мащабна гражданска активност, затова остават победите на китайските капки – малко по малко. Като в „Изкуплението Шоушенк“ – с време и натиск.

Пиша този текст, защото вчера избеснях срещу емоционалните изблици срещу РБ. Нямало повече да гласуват за тях, били предали фронта. Дори прочетох, че някой си щял пак да се върне към ГЕРБ… WTF?! А всъщност РБ (даже само част от него) направиха каквото беше възможно. Дръпнаха се рязко точно когато трябваше, съгласиха се в последствие на каквото беше възможно. В тази ситуация с толкова малко собствена тежест, те наистина направиха много. Дали е историческо ще видим по-нататък, но заслужават стискане на ръце и подкрепа, включително електорална. Защото ако имаха повече доверие от това, което им бе дадено (8.89%) сега можеше и резултатът да е друг.

Честно казано беснея като видя наивността с която хора ругаят срещу РБ, защото не били сервирали на тепсия очакваното, а не чух поне малко бяс към безпринципността на ГЕРБ, които се въртят като фурнаджийска лопата през цялото време?!

След вчерашния ден за мен има две много добри новини. Едната е, че т.нар. „ляво“ БСП (и АБВ) остава все по-неадекватно на времето си и се погребва все повече като съответно отваря място за ново и надявам се смислено ляво, което все някога ще се появи. Дано и в един бъдещ парламент формации като ДЕОС и Зелените да успеят да прескочат бариерата, защото това ще даде много сериозен тласък за промяна и еволюционен ръст на цялото ни общество. Либералният център в България не трябва да принадлежи на ДПС, абсурдно е. Дано и ALDE го проумеят някой ден. Защото емоциите от последните дни бяха всъщност провокирани от атаката на ДПС срещу реформаторското малцинство. И ми се иска да вярвам, че ДПС не успя. И че това е голямата им загуба.

Другата добра новина е, че в България има политици и лидери от нов тип – като Радан Кънев и Христо Иванов. Те са също толкова малко, колкото малка е представителната извадка на гражданското общество, която ги е излъчила и въпреки слабата обществена подкрепа зад тях, с време и натиск постигнаха каквото можаха. И е важно да почувстват пък те подкрепа за да продължат, вместо да хабят енергия да мобилизират и убеждават електората си, че не са го подвели и предали.

Другата опция беше да не рискуват електоралното си влияние и да напуснат. Но какво следваше след правителствена или евентуална парламентарна криза и празни площади? И какво прегрупиране щяха да направят ГЕРБ, нали не е толкова трудно да се досетим?

Всичко тепърва предстои… Всичко тепърва започва…

10 коментара по “Кога?

  1. Аз (като десебар) съм съгласен, че доста от обвиненията към РБ са безпринципни. И че РБ направиха всичко, което беше възможно в рамките на този парламент, дори и с 23 депутата…

    Проблемът е, че нямам стимул. Дори и доброто да победи, какво мен ме грее, че ще е някой далечен ден, който аз няма да доживея? Още повече, че се дразня от това, което става в съседни държави. В Румъния политиците живеят в страх, защото антикорупционната политика действа и действително вкарват в затвора министри и държавни служители.

    Лошото е, че имам само един вариант – ако искам АЗ и ВЕДНАГА да видя тази промяна, трябва да замина в друго общество, в друга държава. Това е опция за мнозина. Завършват училище и бягат на запад. Имам едни познати, които заминаха в Англия и казват: тук обществото е друго, климатът е друг, тук много работя, ама ме ценят….

    Това означава и жертви – зарязваш роднини, приятели, създаваш нови контакти…

    Ето защо ми се иска да стане тук… Ама като се замисля, бат Бойко беше прав само за едно нещо от всичките му изказвания. И то е, че човешкият материал е много лош.

  2. Ами за съжаление не мога да кажа друго – ако искаш ТИ и ВЕДНАГА да почувстваш промяна, трябва да я потърсиш другаде. Дали ще я намериш там обаче, също не е сигурно. А и там… също ще загубиш някакво време да станеш част от едно друго общество, то да те „приеме“, ти да го почувстваш свое… И най-вероятно то отново ще е истински свое повече за децата ти, отколкото за теб. Но това е личен избор, който всеки сам прави за себе си, със съответните жертви, цена и т.н.

    Не зная дали си от моето поколение, но… явно ролята ни в момента е да бъдем мост… между миналото и бъдещето. Там или тук…

  3. Мисля да споделя позицията си, споделяйки текста на един социален експеримент, който съм си правил с хората (къде отчасти, къде изцяло; къде с тяхно знание, къде – без) през годините. В примерите се ползва храна, но важи в пълна сила за всички видове делене на собственост и власт. Надявам се да няма отегчени :)

    Ако сложим на масата една купа, пълна с храна, изчислена така, че да стигне всички около масата да се нахранят доволно, и кажем на всички за това, за да нямат притеснението, че ще останат гладни (даже може да сложим отстрани няколко фалшиви, но изглеждащи досущ като истинската, купи с храни, за успокоение на тези, които за първи път участват в експеримента), всеки ще изяде по толкова, колкото му е нужно, без да граби, без да се блъска, без да се презапасява и без да краде от чинията на другия. Накрая всички ще са се нахранили доволно, няма да е останала храна нито в купата, нито в чиниите, нито в джобовете на участниците, и няма да се изхвърли храна. Колкото повече повтаряме експеримента, толкова по-спокойни ще стават участниците за достатъчността на храната, и ще им остава все повече време да се занимаят и с друго.

    Ако сложим на масата същата тази купа с храна и наредим около масата същите тези гладни участници, но не им кажем за това, че храната ще стигне за всички (в никакъв случай няма да слагаме и фалшиви купи наоколо), ще започне масово блъскане за храната, всеки ще се опитва да вземе предварително колкото се може повече, без оглед на това нужно ли му е толкова или не. Накрая купата отново ще е празна, но докато някои са се нахранили доволно и са прибрали и в джобовете за всеки случай, други ще останат недохранени, а някои – напълно гладни. Същото количество храна и същите участници, както в първия експеримент, но ето че сега ресурсите изглеждат недостатъчни, за да нахранят всички. Колкото повече повтаряме експеримента, толкова по-притеснени ще стават участниците за изхранването си, ще има толкова повече презапасяване и ще има толкова повече останали гладни. След някой от опитите ще се появят лидери, предлагащи какви ли не схеми за разпределение на ресурса, но във все по-нарастващото притеснение за собственото си изхранване, не само, че все по-далечно ще им става вярното разпределение, но дори самите те (колкото и съвестни да са се смятали в началото) ще заделят все повече за себе си за всеки случай. Колкото повече лидери, толкова повече спорове за правото за презапасяване. В този случай ще се намеси Законът на джунглата, в който по-приспособимият побеждава. Ще се появи йерархията, а след нея и монополът. Върхът на пирамидата ще взема от купата все повече, докато дъното на пирамидата ще взема все по-малко. Върхът ще твърди, че няма по-добро разпределение на ресурсите, просто ресурсите са недостатъчни, дъното ще съди за недостатъчността на ресурсите по празния си стомах и ще иска или да си разменят ролите с върха (завъртане на властта), или да се премахне върхът и всеки отново да започне да граби по свое усмотрение без разпределение отгоре (премахване на монополите и връщане на властта в ръцете на народа), което единствено би довело до повторно изпълнение на сценария дотук. За удовлетворяване едновременно на естествените нужди и на нуждите от презапасяване ще трябва или някои да остават гладни, или да се слага по-голяма купа. Дори да се сложи по-голяма купа, с течение на опитите ще се забележи, че отново или ще се увеличават гладуващите, или трябва да се слага все по-голяма купа. Накрая хората ще са толкова улисани в разделението на храната, че напълно ще загърбят другите си дейности.

    Пита се в задачата кой сценарий е по-разбираем и лесен за изпълнение, и в кой сценарий се използват по-малко ресурси? Възможно ли е да сме толкова улисани в ежедневието си, че да не забелязваме, че то е само един от възможните сценарии и да го приемаме за даденост?

  4. Да слагаш линк към партия, в която членува член на фамилията, заради която Царевград Търнов пада под турско робство… Почти няма нещо по-антибългарско, което можеш да направиш.
    То че България ще се оправи – ще се. Още малко сътресени и още малко хора да се махнат от нея. Ама тази карма как точно ще я чистиш?
    (може и да не го пускаш коментара, той си е към теб лично)

  5. @Георги, пускам коментара ти, защото всъщност настоявам да ти отговоря и то публично. Това, което си написал, първо е фундаментално тъпо и второ дори не искам да знам за кого говориш. Поради една много проста причина – и тя е, че ако съдиш децата заради делата на родителите им, ти трябва да се тревожиш за твоята карма, а не за моята. Да, не говорим, че цитираш събития от поколения назад.

    И не – България няма да се оправи, когато още хора си заминат, а когато много от тях (и децата им) се върнат, със съзнания отворени към бъдещето, а не с поглед вторачен в миналото. Миналото носи мъдрост, която трябва да се ползва… мъдро – в настоящето. Миналото не е икона, най-малкото защото е пълно и с грешки и с митове. Да си родолюбив българин е прекрасно, но твърденията и тезите, които споделяш и защитаваш напоследък клонят към радикализъм, с който аз (и в стремеж да опазя кармата си) не искам да имам нищо общо.

    P. S. Не знам какво се е случило с теб и кога, но на мен онзи, широкоскроеният Георги, с който можех да обсъждам с удоволствие много и различни теми, ми липсва. Може би, не само на мен. Но с днешният нямаме допирни точки. Съжалявам!

  6. И аз така казвам на клиентите, като питат кога ще приключи някой проект, ама… ;)

    Има логични аргументи в тази апология на РБ. Компромисът е плодотворно и често използвано средство в преговорите. Проблем обаче има, ако агентът прави компромиси против волята на своя принципал. Щом избирателите на РБ не са дорасли да разберат и подкрепят компромиса, не мисля, че е редно техните представители на своя глава да провеждат такава политика. Дори ако тя е полезна, целесъобразна и т.н., цената на политическото отчуждаване после се плаща с лихви.

    Дали реформата ще мине и ще е достатъчно успешна, че да покрие тези лихви? Времето ще покаже. Аз съм оптимист, но умерен.

  7. Оня, широко скроеният Георги си е още тук. Но освен широко скроен, се чувства истински българин, избрал да се роди тук и да не замине на лесното и да дава акъл отстрани, а да се бори както може. А това, че не знаеш за кого говоря, говори много зле за теб. Ако не си познаваш историята, няма какво хубаво да наоравиш за родината си..
    Апропо, и мен ми липсва оня Йовко, който беше вдъхновение за доста хора, преди да почне да се държи антибългарски. Така че точката, която слагаш е изключително взаимна. Успех от мен.

  8. Ох, колко класическо и „истинско българско“ е това последното… Къде съм заминал, колко ми е лесно и как се боря е единствено мой проблем. Както и какво правя и какво съм направил също. Важно е кой и какво ще направи занапред. И да не се срамува от него!

  9. С 8.89% – толкова. Точно си го казал, Йовко.

    Ние, разбира се, се надявахме на повече но… засега толкова. И след 14-ти юни 2013 се надявахме на… повече промени, но с … по-малко от 50’000 будни граждани (срещу 7+ милиона „спящи“) – толкова. Все пак, промени се случват, макар и бавно. Ще трябват поколения, както ти каза. Нашето поколение вероятно няма да доживее да види свободна, просперираща България, с будни, образовани, имащи достатъчно хора (достатъчно пари И мечти!) … все още #КОЙ е твърде силен, а и ще остане силен още много, много, много години…

    Все пак, нека се надяваме на промени към по-добро. И да правим, всеки от нас, каквото можем, когато можем… независимо от това, къде се намираме по-света.

    Йовко, благодаря! :-)

  10. @Michel, и аз ти благодаря!

    Принципно не оставям текстовете с политическа окраска отворени за коментари, понеже те твърде много разфокусират нещата и се впускат в посоки, които често са много интересни, но излизат далеч извън основната тема. Тук го допуснах нарочно, а и позволих и участвах в размяна на „лични“ реплики, което принципно е противопоказно за всяка дискусия, затова… затварям тази тема за повече коментари.

Коментарите са затворени.