Наскоро си припомних и разказах една история, която после се замислих, че може би си струва да напиша и тук. Аз реално съм го направил вече, понеже парченца от нея се случиха именно тук в този блог, но мисля, че така и не я събрах на едно място. Или поне бегло ровене из архивите ми, в които и аз вече се губя, не води до подобен резултат. Тази история за мен е и много лична, защото бе и началото на едно истинско и безценно приятелство – от онези мъжки приятелства, които остават за цял живот.

Беше края на ноември 2004. Към този момент с Тони Райжеков се познавахме бегло. Предимно виртуално и имахме някаква неосъществена уговорка на по бира да разменим мисли по темите free culture, creative commons и смисъла на живота. Но преди това да се случи, той ме покани на нещо като предпремиерна версия на пиесата си, с която всъщност правеше режисьорски дебют. И няколко дни след това, реално осъществихме планирания разговор.

С много малко хора през живота си съм откривал, че не е нужно да си довършвам изреченията. И Тони е един от тези хора. Понякога не е нужно дори да започваме изреченията, защото е предварително ясно какво мислим за една или друга тема. В детайли. Така и онзи разговор протече в буквална надпревара да си нахвърляме мисли и идеи, които бяха циклили с месеци в главите и на двамата поотделно. Даже в момента ми е трудно да възстановя кой какво точно каза, но общо взето, говорейки за това, как изкуството в първообраза си винаги е било форма на стремеж да изразиш себе си, и опит да докоснеш други около теб, то никога исторически не е поставяло бариери пред публиката си. Дори бизнес момента с шапката при уличните музиканти и артисти не е бариера, защото те свирят или играят пред всички, и след това някой минава с шапката за пари, или се очаква някой да остави нещичко – каквото има, колкото има, колкото прецени и само ако иска. А сега този модел е изкривен от предварителна продажба на билети, от маркетинг трикове каква била трупата или режисьора, защото реално зрителят има право на глас едва накрая, но този глас няма тежест на реална оценка, защото той не може да върне билета си, ако не е харесал представлението. И че този модел не е еволюция, а деградация, защото отдалечава творците от публиката им с непреодолима дистанция между тях, и подменя изначалната идея на изкуството да докосва, да променя – превръщайки всичко в сделка, премествайки акцента другаде. И колко по-нормално би изглеждало всичко, ако просто билетите се продаваха накрая и по желание. Така, вече те щяха да бъдат инструмент за оценка и нямаше да бъдат начално условие, нямаше да бъдат бариера.

В един момент, както обсъждахме тези неща, Тони каза: „Хайде да направим този експеримент с моята пиеса!“. Вероятно в първия момент съм го изгледал глупаво, защото той уточни: „Да продаваме билетите накрая!“. Аз му казах, че с радост бих споделил подобна идея, но че всъщност аз не рискувам нищо, а той и екипа му са тези, които рискуват всичко. И че предвид местната специфика, за много хора, да опитат да не си купят билетче, е национален спорт. Но очите на Тони вече светеха и бях сигурен още тогава, че ще го направи. После разбрах за него, че влезе ли в някоя идея с този блясък в очите, нищо не е в състояние да го спре.

Още на следващия ден ми се обади, че е говорил с актьорите и макар в началото да ги е постреснал с подобна идея, е успял да ги убеди. Май беше обещал, че ако не се получи той ще им плати хонорарите, понеже ми се върти в главата, че аз исках да поема поне половината от това, след като бях съучастник, а той не искаше да ми позволи. В крайна сметка добрата новина бе, че не се наложи. Имаше и по-слаби дни, защото пиесата се играеше няколко месеца, но като цяло приходите бяха достатъчно да покриват разходите и експериментът беше успешен.

Хората си купуваха билети след представлението. Нещо повече. Някои си купуваха по два и по три билета. Някои се връщаха обратно за да си купят билет, защото им беше непривично да го правят на изхода и просто бяха забравили. Връщаха се!

Няма да забравя никога една случка, която дори онзи ден като си припомних това и го разказвах, се развълнувах отново страшно много. След едно от представленията, вече на улицата отвън, застигнах две доста възрастни жени. Беше зима – вероятно януари – не помня точно. Но дори аз внимавах къде стъпвам заради евентуални заледявания по тротоара, а жениците едва ходеха и се крепяха една друга. Застигнах ги точно, когато едната възкликна, че са забравили да си купят билети на излизане. И… се върнаха… заклатушкаха се обратно, щяха да се качат два етажа пеша, защото сцената на читалище „Славянска беседа“, където се играеше пиесата е на втория етаж. А аз едва успях да прикрия сълзите си, които избликнаха от очите ми на тротоара.

Веднъж дори на представление дойдоха двама клошари. Мъж и жена. Даже мисля, че Тони ми каза после, че са идвали пак, но аз тогава не съм бил. Клошари, може би е силна дума, но е достатъчно близка. Облечени адски вехто, с каквото са намерили, откъдето и да са го намерили, със съмнителна чистоплътност. Може би влязоха с напрежение дали няма да ги пропъди някой. Аз мисля, че се напрегнах повече дали някой друг от публиката няма да се противопостави на присъствието им. Но след като няма да има бариера пред никого, нямаше причина да има за тях. Те седнаха на последния ред. Гледаха, ръкопляскаха и излязоха с усмивка от залата. Не създадоха никакви проблеми. Не си купиха билети, разбира се, но… мисля, че Тони ми го разказа, понеже аз не съм го видял… след като може би се отпуснаха, че няма да бъдат изгонени, жената извадила някакво огледалце и счупен гребен и се сресала… преди представлението… Иска ми се да вярвам, че онази нощ тези двама души са се почувствали повече хора…

Разказвам всичко това, заради… не знам… за мен този експеримент не беше финансов. Той проработи и в този аспект, но… никога пред очите ми не съм имал толкова живо доказателство как изкуството (може да) променя хората. И как една отворена врата имаше такова голямо значение… И никой не загуби нищо.

Сега ако някой очаква, че ще реферирам към продължаващата драма с ACTA и всичко останало, или пиша това в този контекст, няма да го направя… Само ще кажа, че няма нищо лошо в честните модели и отношения с хората. Ако подходиш честно и те вероятно ще са по-честни към теб. Тези, които няма да го направят, така или иначе нямат значение. А Интернет… той просто връща нещата на мястото им, като една голяма улица, по която всеки сам избира къде да се спре, какво да харесва и в чия шапка да остави някой лев.

И че изкуството съществува първо за да изразява и докосва, и едва след това за всичко останало.

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

5 коментара

  1. Мисля това е логиката (да докоснат публиката – доста накратко), с която повечето автори предлагат и със свободен достъп поризведенията си. Не съм се сетил аз, един такъв автор ми го писа. Ти си го обяснил по-подробно и добре.

    Йовко, ако не е нахално (блога ми няма backtracking или както се казваше), та пускам линк към коментари на части от твоя текст в моя блог http://evolyutzia.blogspot.com/2012/03/blog-post.html , защото смятам, че си говорил ясно за нещо, което трябва да се чуе и разбере от повече хора.

    Отговор

  2. И че изкуството съществува първо за да изразява и докосва и едва след това за всичко останало.

    А колко често забравяме за това…!

    Отговор

  3. Помня тази случка, помня Камината в Славянска беседа и клошарите и разказа на Тони за жената с гребена. Благодаря, че ме върна към този хубав момент. Доскоро мислех, че единственото, което си спомням от постановката са момента с трохите и рефрена „Лято, юли, жега..“ :)

    Отговор

  4. Хмм – интересно, аз преди време си го мислех за филмите: Имаме медия, която бързо пренася един филм до (почти) всеки край на света. Имаме филми. Имаме спадащи продаби на билети в кината. Защо нямаме опция „Donate“ на края на филма? Може би още не се е намерил някой продуцент, на когото да му стиска…
    Споделих и с приятели – те веднага се засмяха:“Че кой ще плати???“ Ами аз бих, ако филма ми хареса – след като дарявам пари за Wikipedia и безплатен софтуер който ми харесва. Толкова малко ли сме тези хора?

    Отговор

  5. Страхотен експеримент! А може би магията на театъра си е казала думата и това, че акцента е върху играта на актьорите, а не толкова върху парите. Мисля си, че хорта вече се отегчиха и от рекламите и от консуматорското отношение около нас. Отдавна споделям в разговори, че дори хората станахме стока. Колкото и да се правим, че това ни харесва остава една празнина в душата, която освен изкуството( и любовта разбира се :) ) няма как да се запълни така лесно. Вероятно случайното ми попадане на блога ти и това, че се задържах тук, е именно нормалното човешко споделяне не нещата от живота около теб. Много е приятно как мисълта тече гладко и с всяко изречение сякаш се отваря нова страница на книга (поне това е моето усещанe). Театъра е велико изкуство, защото всичко се случва на живо в момента на представлението. Като се замисля, все има нещо, което може да те докосне в него, дори и да не е цялото представление. Освен това е въпрос на състояние в момента на представлението, ние зрителите колко сме отворени да възприемем идеята на автора по начина, по който ни се представя. Театъра е едно изкушение за собствените ни сетива.
    Хубав ден! :)

    Отговор

Ако искате да споделите нещо