За Мерцедесите и някои други разлики

Бях поръчал такси около три дни предварително по телефона. Още от София. Признавам си, че понеже го правех за първи път, нотка недоверие се бе загнездила у мен чак докато не видях името си на табелка в ръцете на едър чернокож мъж в хубаво червено сако и черен панталон с ръб, по-перфектен от този, на моя панталон, с който се измъкнах от самолета. Приближих се до него и му се представих, той ме поздрави и веднага измъкна големия куфар от ръцете ми, посочвайки ми изхода към подземния паркинг на летището. Чувствах се неловко някой друг да ми носи багажа, но метнах лаптопа си през рамо и оставих куфара на шофьора ми. Стигнахме до лъскав, черен мерцедес с кожен салон – комфортен до абсурдност. Шофьорът остави куфара ми в багажника и пое от ръцете ми раницата с компютъра. Предпочетох да седна отпред, смущавайки го леко с това си желание, защото на предната седалка той беше оставил бележник с химикалка и някакво CD. Не обичам да се возя отзад, какво да се прави.

След като му обясних къде отивам, включително давайки му визитната картичка на хотела ми (бях подготвен в случай, че нямаше как да се разберем на английски), той потвърди, че знае мястото, попита ме каква музика искам да слушам и замълча. Нямаше как да не ми направи впечатление, че спазва етикет. Бях поискал джаз и бях получил в резултат музиката на приятна джаз радиостанция. Реших да го заговоря. Той започна с извинението, че не говори добре английски, което не беше съвсем така. Бях установил с поглед обаче, че CD-то, което премести от предната седалка за да седна аз бе именно самоучител по английски. Делничният му английски беше съвсем нормален, като правеше дребни грешки, които на всеки се случват. Само две-три думи се наложи да си обясняваме с по-сложни изречения.

Въпреки цвета на кожата си се оказа, че си е роден австриец, майка му и баща му се преместили във Виена от Индия. Беше чувал за България, за промените. Дори имал планове да почива на нашето черноморие с приятели, но се провалили. Работел вече няколко години като таксиметров шофьор и се надявал след още малко време да напусне работодателя си за да стартира собствена таксиметрова компания. След като му казах, че за първи път съм във Виена започна да ми показва някои от забележителностите, покрай които минавахме, разказвайки ми и факти за тях.

Когато няма трафик, пътят от летището до city центъра на Виена е около 20 километра. Нормалната цена за такси за това разстояние е около 30-35 евро. Има и т.нар. airport service таксита, които се движат от летището до града за около 25-27 евро, също и обществен транспорт. Тъмнокожият ми шофьор поиска очакваната цена от 32 евро. Подадох му кредитната си карта и му казах да ме таксува с 15% повече. Свали отпечатък от картата ми и ме остави аз да попълня сумата. Написах 37 и се подписах, а той ми добави и нужната разписка. Докато прибера картата си в портфейла той вече беше излязъл с моя багаж и тръгна пред мен към рецепцията на хотела, пред входа на който бяхме паркирали.

Беше ме попитал кога пътувам обратно и дали ще имам нужда от такси до летището. Бях му казал, че с удоволствие бих разчитал на него ако му е възможно. Четири дни по-късно половин час преди уговореното време черният мерцедес ме очакваше пред хотела.

Това е случка от преди няколо години – май поне преди около пет – не помня… Някъде още година или две по-рано с Владо Герджиков се озовахме в командировка в София (още живеех и работех в Пловдив), слязохме на Плиска и взехме първото изпречило ни се такси. Владо го избра – някакъв Мерцедес – пораздрънкан, боядисан в жълто. Още след първите няколко кръстовища сметката беше надхвърлила 5 лева. До Овча купел, където слязохме, ако не греша достигна 30. Бяхме попаднали на „онези“ таксита. Всъщност тарифата му беше обявена на стъклото – ние не бяхме гледали. Както и да е – нямаше проблем със сметката, бяхме в командировка и този разход не бе проблем да ни бъде възстановен, затова и не слязохме от колата, но усещането за дебилност, за наглост, гарнирана с кофти радио, цигарен дим и не много възпитано (ала мутренско отношение) някак не струваше 1,50 лв или 2 лв на километър. За щастие през повечето време шофьорът поне мълчеше, а ние не горяхме от желание да го заговаряме.

Не знам дали разликите са очевидни, но цени като 2-3-4 лева на километър (като във Виена) предполагат и съответния лукс, костюм, възпитание, такт и… дори самоучителя по английски на предната седалка. Такситата по света са луксозна услуга (в общия случай), в някои страни и у нас те са долнопробна услуга. Когато това се промени може да се говори за цени.