За природата и свободата на словото...

– Защо ми разправяте, че са двеста души? Те са много повече…

Това дочух от един полицай, който се сърдеше на колегите си по радиостанцията, докато преминавахме покрай него, а той беше спрял движението по Раковска. Вярно, че хората бяха много. Дори самите организатори признаха, че този митинг е най-многоброен. Ще ползвам този пост и за впечатленията си от вчерашния митинг, но ще споделя и нещо, което намирах за недостатък за протестите преди, и както обещах в един свой коментар.

Flash-mob проявите безспорно си имат своето очарование, но на практика свиват обсега на хората до тесен затворен кръг – тези, които по някакъв начин са научили за тях. Отделно, че нашата полиция ги намира за хулиганска проява, дори и да нямат такава окраска. Официално обявените демонстрации едно, че не нарушават закона и не дават поводи за „погрешни“ тълкувания имат един огромен плюс – за тях научават възможно най-голям брой хора и те могат да си планират участието в тях. Аз например редовно използвам времето след работа за неформални срещи с клиенти, или с потенциални такива, или с различни хора, от които зависи случването на OpenFest, спонсори, фотографи, журналисти, дори приятелите ми знаят, че трябва да се уговорим ден-два предварително за среща след работа, защото вероятността да ми звънне някой в 6 следобед и да нямам друга среща вече е почти нулева. Да, не всеки ден е така, да понякога мога да отложа подобни уговорки, но не винаги… Така, че когато получа SMS в 16:00 следобед за флаш-моб в 19:00 обикновено нямам шанс за реакция. Подозирам, че именно затова, че шествието вчера бе обявено два дни предварително, че излезе от контекста единствено на Странджа и че бе законно е една от основните причини за многобройното присъствие на хора.

Иначе беше кротко и приятно, мегафоните не бяха достатъчно силни за да се чува добре всичко, но това не бе най-важното – всеки от присъстващите знаеше много добре за какво беше там. Дори имаше плакати, които просто призоваваха към законност, други като нас блогърите бяха с лепенки през устата, имаше и блогъри без лепенки като Пейо, който се правеше на фоторепортер и категорично заяви, че на него лепенка през устата никой не може да му сложи. Така де – юрист – как може да му затвориш устата 😉

Не знам колко телевизии са отразили протеста в основните си блокове, понеже заради това бе забавено началото на шествието с половин час, но в късните новини, въпреки че се пробвах да проследя новините и по БНТ, и по bTV, и по Nova. Единствено в bTV видях кратък репортаж в стил „поредният митинг“ и дори не бе споменат акцента за „свободата на словото“. Само Венци Диков каза две-три изречения с лепенка на устата, но без да бъде обяснено защо. Весела трябва някъде да се е появила в нечий репортаж, защото точно я видях и се поздравихме и някакъв телевизионен екип буквално я измъкна от прегръдката ми. Мярнах някъде и Искрен Пецов, който някаква камера запита за какво е там и той ги репликира мимоходом, че „…без природа няма да има и Латинопартизани“. Или поне нещо такова дочух…

Замислих се за парадокса как толкова души се бяха занесли там с основната идея да изискват от управляващите да си свършат работата и да спазват законите. И как същите тези управляващи се правят, че не ги забелязват. Замислих се колко нагло е това управление, колко далеч от хората е, колко без връзка с реалността, че да си позволява подобно поведение.

Спомних и за протестите срещу управлението на Виденов – дори той не си го позволи. Тогава бях студент, още живеех в Пловдив. Между другото тогава носехме камъни за да ги струпваме пред входа на партийната централа на БСП, но полицията на никого не посегна. Сега там тези камъни (с доста редуциран брой) са залети с бетон и представляват своеобразен паметник на онова време. После БСП се премести в друга сграда, но паметника си е там. Често, минавайки покрай него съм си мислел дали гражданското общество у нас не се ражда само, когато не може да си купи хляб, и дали онази купчина камъни не е нагробен паметник на будната активна позиция у нас. Тогава сумарните месечни доходи на мен, баща ми и майка ми по едно време не надхвърляха десет щатски долара.

Тези хора вчера доказаха обратното – организирани от един призив и своята съвест – не защото са гладни, не защото държавата е закъсала (много), а защото искат да се спазват законите, да кажат на управляващите какво мислят за тяхното дебаркиране от задължението да взимат правилните решения, да попитат защо никой не ги чува. И да попеят „Хубава си моя горо!“… и химна – пред очите на полицията. Да кажат, че са там, че ще внимават във всяка тяхна стъпка и че няма да мълчат, както досега.

Надявам се, че тези хора няма да заспят отново! Съжалявам, че го нямаше моето поколение, което тогава подскачаше и носеше камъни за онзи паметник на срама. Сега то прави пари, гледа деца, затънало е в проблемите си или е избягало… далече… Сигурен съм, че то духом беше на митинга, но физически го нямаше. Да имаше хора от всякакви възрасти – особено този дядо, който почти ме просълзи, когато видях него и плаката му (link през фото-наблюдател – Симион Патеев, CC BY-NC-ND)… Но бяха единици… Имаше и случайни хора, който на завоя на Солунска се умориха да ходят пеша до Невски и хората понамаляха, други в защита на природата минаваха през тревата и градинките, вероятно неосмислено и по навик, но по-важното е че там бяха младите – тези на 25-30 и надолу. И си личеше, че им пука, че бяха там не защото е весело, а защото трябва, защото е важно. До мене вървеше Лъчко – един младеж, който беше дошъл от Горна Оряховица заради митинга, със съзнанието, че трябва да е там…

Фактът, че никоя партия не смее да се появи там като такава, показва и пълния разгром на политическата система на България. Партиите загубиха ролята си на представителство на масата, ролята си на носители на еманация на идеите. Те се затвориха в медитацията върху пъпа си и без значение дали са в опозиция или в управляващата коалиция загубиха изцяло връзка с тези, които ги оторизират с властта си.

Идеите бяха там на паважа пред катедралата. Бяха там без проводници и посредници, в чистата си форма, казани непрофесионално, без лустро и шлифована реч, а просто такива, каквито са. Това там пред Храма не беше точно протест. Беше желание – за ред, за промяна, за бъдеще… За нормалност… Това там бяха еволюционери – те не искаха паднали глави, драми и правителствени кризи, просто поискаха управниците да си свършат работата. Поискахме оставките само на тези, които си го заслужават (и са го доказали). Казахме го без необходимостта от водачи и лидери, защото всеки там бе довел себе си, приятелите си и чистата си съвест, а онези оцапаните липсваха.

P.S. Вестник Гласове са препечатали в днешния си брой поста ми „Ще продължим“ под заглавието „Здравей, ченге!“ и със снимка на която са сериозните лица на Румен Петков на преден план, а зад него Станишев, Румен Овчаров и други, а в снимката е добавен надпис: „На калпав политик, блогърът му пречи“ 🙂