Завеса

Default Featured Image

Това е деветата година от съществуването на този блог. Вече цели осем години и половина споделям на този URL различни емоции, настроения, думи, преживявания… Всичко започна дори преди това. Историята на предишните прераждания на личния ми сайт започва от 1997-ма година, а там също имаше голяма доза споделено. Но не това е важното…

През цялото това време се учех. На споделяне, на искреност и… на себе си. Беше пътуване и към самия мен. Не го крия и не виждам защо. Човек трябва да познава и себе си, а не винаги познанието за теб самия е толкова очевидно, колкото изглежда. Само който не е опитвал да се зарови в себе си, може да твърди обратното. Хората сме бездни. Носим дълбоко отвътре много неща – не всичките са за показване, не всички са красиви и хубави… Това, което ни прави истински е да знаем какво носим в себе си – и да го ценим и споделяме с правилните хора.

Вчера ми припомниха мисъл на Конфуций, че… „Да не говориш с човек, с когото може да се говори, значи да изгубиш човека; да говориш с човек, с когото не бива да говориш, значи да губиш думите си. Умният човек не губи нито човека, нито думите си.“

Текстовете в този сайт бяха много повече от думи. Много от тях са истински и преживяни дълбоко моменти. Разбира се, че има литературни способи, за да прикрия себе си или останалите замесени в случките, заради подразбиращата се здравословна доза дискретност, но истината е, че няма случайни публикации. В почти абсолютно всеки текст има послание, има опит за докосване, има част от мен… от онова дълбокото, което съм изровил от себе си и съм събрал сили да покажа и на света. И това не е от някакъв изроден емоционален ексхибиционизъм, а защото този сайт и аз сме едно и също нещо… Аз и моят литературен герой сме един и същи персонаж – откровени сме еднакво, боли ни еднакво, радваме се заедно, заедно се заравяме в депресиите си, сами се измъкваме от там…

Но има едно важно различие и то е, че за разлика от литературната ми online проекция – аз съм жив човек. И като всеки такъв разполагам с ограничено време, само две ръце и едно сърце. Все текст тук, освен преживяването му, вероятно ми е отнел между 3 и 10 пъти повече време за да бъде написан от времето, което е нужно да бъде прочетен и дори препрочетен. Правех го, защото по дефиниция съм интроверт, и защото така се учех да бъда по-отворен към света и хората около себе си. Понякога се получаваше. Всъщност на този сайт дължа, ако не изцяло, то в голяма степен познанството си с 90% от най-близките ми приятели в момента, дори една-две романтични връзки… както и много причини за неразбиране, разминаване и болезнени сблъсъци. Дори скалъпени интриги… Но само заради това, че намерих прекрасни хора за приятели, които ако не бях срещнал, не знам как бих живял сега, си струваше всичко.

Този блог ме „запозна“ и с много хора, които ме срещат по улицата, кафетата, идват при мен, стискат ми ръката и казват простичко: „Не се познаваме, аз просто те чета редовно.“ Извинявам се, за обикновено глупавата си реакция, защото така и не можах да свикна с това. И честно, нищо не ми идва на ум да кажа в такъв момент… Но ви благодаря!

Благодаря ви, за писмата с които се опитвате да ми вдъхнете кураж, когато си проличи, че съм се загубил. Благодаря, че питате „Как си?“, когато спра да пиша… Благодаря, че бяхте наоколо толкова време…

Но тази online комуникация все повече обсебва. В нея няма нищо лошо, когато допълва реалната, но… не бива общуването с виртуални средства, с коментари и статуси във FB или twitter да подменят един истински разговор на чаша вино или кафе…

Пътуването през този сайт беше приключение и за мен. Със сигурност имам още много неща, които бих искал, или бих могъл да споделя, но… предпочитам да го направя в друго, по-offline приключение. Думите ми имат същата сила и на живо. Могат да докосват по същия начин. Дори повече, защото не са толкова безпосочни. Точно толкова истински са. И са за истинските хора, около мен, които ме познават или поне биха искали. Нямам друго, освен себе си, приятелите и думите… И не искам нищо от това да е само виртуално… Не допускам лесно хора до себе си, докато не ги почувствам. След това се подарявам изцяло. Говоря директно и ползвам метафори само за оцветяване на основната мисъл.

Имам нужда от повече живот и по-малко виртуалност. Имам нужда от повече обикновено и старомодно човешко общуване. Имам нужда да се вглеждам в истински хора, от плът и кръв. А и всяко приключение все някога си има край. Дори понякога да изглежда не съвсем на място, да е неочакван или дори някак нелеп…

Затова благодаря още веднъж на всички… за всичко! Поклон!

Време е да изгасим прожекторите! И да спуснем завесата… За мен беше чест!

17 коментара

  • Йовко… лошо подбрана дата за толкова сериозна стъпка… :-)

  • Датите не правят думите повече или по-малко различни. Смисълът и на думите, и на датите сме си го измислили ние…

  • За мен беше чест и истинско удоволствие да те чета и да преживявам думите ти. Мисля, че решението ти е добро и обмислено. Живият контакт е изключително ценен и важен. Прекрасен offline живот пожелавам.

  • Ако не е шега, е за малко, нали? Ти си човек, който има какво да каже, и знае как да го каже. Така че не го пази само за хората с които пиеш кафе и хапваш дюнер!

  • Ще се разочароваш, както и всички останали блогъри, които са тръгнали по този път.

  • Йовко, благодаря ти за всичко. Ти ми даде толкова много, колкото не си подозирал. Между другите неща, и нещо, особено важно и за мен – започнах да пиша блог, вдъхновена от тебе, и той ми даде много. Благодаря ти за всичко.

    Но не разбрах – вече спираш да блогваш?

    Ако това е решението ти, уважавам го – но не го разбирам: тежи ли ти вече, излишно ти е, офлайнът изцяло замества онлайна?

    Разбира се, изобщо не си длъжен да ми отговаряш. Както и да е, каквото и да си решил, винаги можеш да разчиташ на мен, ако случайно мога да съм ти полезна.

  • И какво ще четем сега?….. Вестникарски тъпотии? Не може да ни лишиш от твоето креативно творчество. Мисля да те поканя да се видим тази седмица в Пловдив. А защо не и един позитивен стоматологичен преглед? Но може и само на чаша кафе или вино. Поздрави от нас!!!

  • Първи април и последното приключение на Шерлок Холмс, последното му разследване, последният разказ за него… ;)

    Ако не беше първи април, щях да се уплаша… Надявам се и на втори април и по-натам да можем да продължим да те четем… Това няма да ни попречи и да се срещаме и на „живо“ все пак… :)

  • Шега или не, след няколко месеца като, ако отида в София, въпреки тъпата ти реакция както казваш ще ти кажа здравей с усмивка :)
    А, относно мисълта на конфуций… аз съм изгубил доста хора, не че не си го знаех.

  • Много ще ми липсват думите ти, Йовко! Пусто ми стана, когато прочетох този пост. Но в същото време ти пожелавам да си много щастлив, обичан и вдъхновен offline, да се трупат радостите :)! Въпреки че не те познавам лично, със сърцето си знам, че ти си един необикновен човек, интелигентен, чувствителен и добър, и се надявам, че те очакват само чудесни мигове! Много слънце и попътен вятър в приключенията! Благодаря ти за всеки пост, за всяко споделяне, за тези 9 години! Много, много благодаря!

  • @Лили, хора… аз не възнамерявам да умирам… поне не съм го планирал много скоро :)

  • Съжалявам, ако съм прозвучала неуместно, извини моята драматичност :) Да си жив и здрав, Йовко, и само хубавини!

  • На първи април, май много хора се отнасят също толкова сериозно към думите ти, както на 31-ви март или втори април… ;)

  • @Лили, всичко е наред!
    @Michel, аз съвсем сериозно съм написал (повечето) от горното :)