Боклуци

Ех, каква ни е китна столицата през последните няколко дни… Днес, тичайки при едни (бъдещи, надявам се) клиенти – адски съжалявах, че не нося фотоапарат. Това е европейска столица (уж!), милионен град – гледаш и не вярваш на очите си… Минах покрай пл. Славейков, вървях по Раковски и точно на кръстовището с Графа има магазин на Германос, пред който винаги има няколко лелки, клекнали на столчета и продаващи цветя. Точно срещу магазина има и два контейнера за смет… Днес гледката беше потресаваща – една възрастна жена стои на столче, около 5-6 кофички с цветя. Последната кофичка беше плътно допряна до найлонов чувал с боклук, зад който следваше друг, върху тях още и така образуващи огромна воняща камара, покриваща целия контейнер…

И докато пързалях поглед по камарата боклуци, зарила препълнените контейнери, от другия край какво да видя – друга леля, с други цветя, в подножието на миризливата лавина… Цветя, боклуци, цветя…

Творци на тъжно сюрреалистично изкуство са политиците ни, наистина! Трябва ли да е такава цената за да се види, че някой е толкова посредствен? Политикът Софиянски няма значение, но… Къде е честта на човекът Софиянски да води предизборна кампания с популистки глупости за това как като служебен премиер бил удвоил или утроил заплатите (всъщност пазарът сам върна частично хиперинфлационното съотношение долар-лев), как бил велик и великолепен, с мисълта за това, което предстои… И да се скрие като плъх в Парламента, абдикирайки от най-голямата си каша като кмет… Дали не точно, защото депутатите имат имунитет, а кметовете не?

В същото време някакъв си нещастник, чийто баща, случайно се родил цар, продължава да храни личните си надежди за господарстване, макар и в републиканска палитра и разигравайки всички ни, цялата му смешна партия-движение така и не изстиска от себе си нито едно категорично и ясно послание през дните от изборите насам. Що за дебелокожа наглост? Пазарлъците за правителство са отново под масата. Отново в тъмното…

Всъщност Симеончо навярно има много вини – но има една, която е безсмъртна – една, която за нищо на света не бива да му бъде прощавана, поне от петнадесет поколения след нашето занапред. И тя е мъгливостта му – стилът му на нищонеказване – онова същото безлично „като му дойде времето“, онова безпринципното и отвратителното неангажиране с нищичко… Срамота и безхаберие! По време, когато четвърт България се е издавила в наводнения, а в центъра на София смърди на разложена мърша…