Будители в затвора

Отчаяни болести церят се с отчаяни лекарства… или никак…
Шекспир

Толкова много празници имаме за свободата си, за пробуждането си, за писмеността си и културата си. Толкова много са – наистина. Но в Интернет българина го мързи да ползва азбуката си, свободата сме обявили за утопична романтика, а будителите, все някакви мародери ще се намерят или да ги предадът на турците, или да ги пребият насред центъра на стара София или пък да ги хвърлят в затвора.

Един българин продължава да лежи осем месеца в гръцки затвор без присъда, без изяснена вина и без никаква подкрепа от държавата си България и българите. Единствено шепата му верни приятели не са го изоставили!

Българин, който заслужава повече от доста други да бъде наречен будител! Българин с дух, с воля, с позиция… с избор да бъде и остане българин! И понеже сам е влязъл в капана на подлостта на уж познати хора, никоя инстанция не иска да си изцапа (достатъчно кървавите си) ръчички – да се оправя сам – е недомлъвчената позиция на властимащите у нас. Шерифът Бат’ Бойко – кандидат-депутатът го е заявил в прав текст, чета снощи. Ама разбира се, нали не се казва Маслината, Джоджена, Тиквата, покрай които може да се направи поредната PR-акция в очите на милозливите баби и току-що напъпилите тийнейджърки. Няма далавера за чалга-генерала! Другите още по-удобно мълчат. Прокурорката била възмутена, че се шумяло по темата! Ама разбира се, нали ако тихо и кротко Николай си остане зад решетките няма да се налага никой да си мърда задника да свърши малко работа или пък да дава обяснения защо не я е свършил.

Случката, която ми изгрява в паметта съвсем не е достойна за подобно внимание, но пък е някак си свързана и с деня, и с повода. Бях приет за студент заедно с моите колеги в една специалност, която ръководството беше открило с недостатъчен превес на лобито за нея. Иначе казано на база моментно надмощие на силите във факултетния съвет. Само, че как едни кандидат-студенти могат да знаят това. Ние искахме да учим „Телекомуникации“ в Пловдив. Още на следващата година ТУ-София, чрез протежетата си в Пловдив (филиалът в Пловдив е подчинен на София) се опита да я закрие. Ние трябваше да бъдем прехвърлени в масовата специалност „Електроника“. Да – ама не – не случиха на хора, както се казва. Вярно, че беше времето на стачките, камъните срещу Виденов и площадните крясъци, но двадесетината студенти, които бяхме „Телекомуникации“ завършихме това, за което бяхме приети. Стъжнихме живота на декан, на псевдо-ректора на филиала и не им се дадохме. Ех, а бяхме малки – сега с този акъл ако ни беше паднала в ръчичките гореупоменатата административна паплач.

Та за какво разказвам това – деканът по време на борбата се казваше Антон Дандаров (няма да му спестя името – не му дължа и капка уважение). „Бащинския“ му съвет беше: „Върху кошница с яйца не се скача, а се ходи внимателно!“. Защо? Ами защото нещастника нямаше куража да защити студентите си, защото трепереше за столчето си и защото беше забравил, че е там заради студентите, а не заради себе си. Иначе сигурно днес и той се мисли за будител.

Има само една причина да не се скача върху кошница с яйца и тя е за да не се размирише така, че на всички да им стане ясно, че са развалени. За нищо на света не трябва да се оставиш на идиот да те приспи с благи приказки за твоето добро.

Онези там, които ни управляват, които се правят на тежки генерали, прокурори, депутати, великани са всъщност наши СЛУГИ и са там заради нас, а не заради себе си. И не заслужават и капка спокойствие и комфорт докато са СЛУГИ на обществото, което им плаща заплатите.

А най-впечатлен съм от това как почти във всеки блог, който се ангажира с темата Баровски се появи поне по един отворко-мародер (много се напъвах за по-лека дума), който да пробутва мъдрата си теза на безразличието и нихилизма по повод нелепата история. Болни сме – наистина. Болни сме за отчаяни лекарства или за ампутация… Как? Как може да не намериш у себе си капка мускетарщина? Как може толкова много да нямаш сърце?

Честит празник!