Да нарисуваш... мечта
Сигурно ми личи много, но хората, които могат да ме спечелят от раз, обикновено са такива, които никога не поставят граници пред мечтите си. Запознах се с Тони Райжеков покрай неговия MediaBox. И той завинаги остана в сърцето ми като незаменим приятел. Същото беше и с Весела, с Начо и с всички като тях, които от първия миг, в който ги срещнах, спряха дъха ми… не толкова с това, което са направили (защото наистина са направили много), а с куража, който са имали преди да започнат да го правят.
Хората, които ме впечатляват са тези, които не са сложили бариери пред себе си, пред мечтите си, пред идеите си. Които не са се замисляли много дали усилията им ще имат смисъл, дали ще успеят, дали това, което правят ще се хареса на другите и каква е ползата и дали ще има такава накрая.
Защото ако започнеш да се замисляш твърде много за последствията, няма да направиш нищо. Ще видиш, че някой вече те е изпреварил или е направил нещо подобно. Ще предположиш, че някой в момента може би го прави и ти няма смисъл да правиш същото. Ще видиш, че има алтернативи, на това, което си измислил и хората може би ще ги предпочитат, понеже са свикнали с тях. Ще чуеш много мнения от познати, които ще те „отрезвяват“ понеже ти „мислят доброто“ и ще ти предлагат, вместо да си губиш времето с глупости, да изгледаш с тях един мач пред телевизора.
Възхищавам се на мечтателя във всеки човек – този мечтател, чийто батерии не се зареждат от здравия разум, а от емоциите на сърцето, от вярата в красивото, от желанието да случиш нещото, което искаш. Тези мечтатели, които гледат напред и знаят, че никой не може да ги изпревари, защото в момента, в който някой ги настигне, техният поглед отново ще е някъде в бъдещето.
Тези мечтатели, които, дори когато се провалят, ще намерят крилата на нова мечта, която да ги изправи отново.
Уморяват ме прагматиците, тези които толкова внимават да не се разпилеят напразно, или безплатно, че се превръщат в един ръждив пътен знак с голяма унила удивителна. Онези, които могат толкова много, че заради това не правят нищо. Освен да се себесъзерцават, съжаляват или отрезвяват околните.
И все ми се струва, че има тотален излишък на прагматици у нас. От Аспарух насам… И огромен недостиг от мечтатели…
И по този повод – един „безсмислен“ проект. На едни мечтатели, решили да визуализират и материализират… безжичното… Сигурно вместо това са можели да гледат мач, да пият бира и да плащат в брой. Но вместо това, решили да рисуват със светлина…
