Don't Talk With Strangers

Денят беше хубав – не знам точно защо има и такива дни. Особено ако ги чакаш и предразполагаш да са такива. Имах и една много лична причина да му се радвам на този ден от началото, почти до края. Някой ден може би ще я споделя и тук, но сега ми се иска да си я запазя в тайна. Още не е започнал месец май, но се чувствам съвсем пролетно-лятно. Леко ми е. Многото проекти и работа някак дори не ми правят впечатление. Мързелува ми се, разбира се, но динамиката на деня не ме уморява. Нямам много против нея. Чувствам сили за много неща и те сякаш се случват по-лесно.

Утре с Пейо рано тръгваме за Бургас. Ще позабавляваме малко студентите на Бургаския свободен университет, а след това смятаме да се приберем и до Пловдив,… когато тогава… Та след този пост смятам да мина малко offline поне до Великден.

Всъщност преди да се опитам да поспя малко и в рамките на това денонощие си струва да отбележа две неща, които в никакъв случай не са акцент на деня, но не ми се иска да ги подмина с незабелязване. А и някак си са във връзка. Иде реч отново за медии, заблуди и влияние. А и за чалгата на ежедневието, разбира се.

Не чета хартиени вестници, освен по изключение – а когато го правя изключително внимателно правя подборката си. Днес за пореден път се уверих, че ако на вестникарския пазар в България не същестуват вестници като „24 часа“ и „Труд“ дните ни можеше и да са мъничко по-свестни и хубави. Как веднъж не попадах на журналист от тези две издания, който поне малко да е помилван от съдбата със зрънце усет, интелект и позиция. Пък познавам доста журналисти – и повечето са много свестни хора. Навярно, защото не работят в „Труд“ и „24 часа“ – двата еталона на чалгата в журналистиката и точна еманация на себеуважението на българина и средностатистическия му IQ потенциал. Честно казано погнусата ми към двата стенвестника отдавна се е превърнала във физическа.

Днес подкрепих една приятелка да се защити поне за лична утеха от импровизации с думите и в един от двата парцала. Направила грешката да им каже две изречения на някаква автобусна спирка във връзка с последната седмична книга, с която се опитват да увеличат популярността на изданията си. И изрично забранила да използват снимката и, която направили без да я питат. Въпреки привидното съгласие, днес за своя изненада момичето намери снимката си във вестника с около половин нейно изречение. Останалите три-четири изречения дори не са перифразирани, а тотално преиначени, познайте в какъв смисъл. Разбира се, че маркетингов – в полза на популяризираната поредица. Така се прави журналистика, нали? Бай Ганьо издава вестници! Каква ти конституция? Не искала да я снимат, хайде де! Казала, не каквото искам – ми ще го поправим, колко му е… Аплодисменти!! Браво! Почтеност, точно толкова, колкото и зад привидно благородната идея да облагородяваш простолюдието с класика. Но това с долния бизнес скрит зад тази поредица си е цяла отделна тема.

Аз лично бих лобирал за закон, според който журналистите и сподвижниците на горните две тиражни издания да бъдат принудително обличани в сигнално-жълти облекла (заради унисон с качеството на писанията им), за да бъдат разпознавани отдалече и заобикаляни от безопасно разстояние. Никакви разговори с непознати от „Труд“ и „24 часа“!

Сигурно е ирония на съдбата, че точно днес разлистих и новия брой на BusinessWeek, в който попаднах на тази статия. Наскоро един медиен магнат обяви, че хартиените и класическите медии са мъртви. Всъщност дано далеч по-скоро отколкото си мислим. Не заради друго, а защото регулираните и комерсиалните медии отдавна са загубили основния си смисъл и значение – да разпространяват истината. И скоро ще бъдат затрити от нея – от истината, бликаща от множество, неуправляеми, независими медии – хората, които споделят това, което ги прави силни, значими, полезни един за друг. Слагайте бирата да се охлажда! Купонът по повод забравата на булевардната преса ще е адски весел и ще е много по-скоро отколкото очакваме!