Другите

Не ми беше много трудно да предположа, че един от предишните ми текстове може да предизвика емоционални бури около виртуалното и реалното ми Аз. И няколко гръмотевици. Всъщност изпуснах публикацията малко предварително – понеже когато пиша разказ, обикновено идеята е в главата ми известно време, понякога я започвам като чернова, след това няколко дни обмислям детайлите и няколко дни я оставям да „отлежи“ – пипвайки по някоя думичка или изречение от време на време. Понякога целия този процес се случва за няколко часа, понякога продължава няколко дни. Затова като преместя текста в WordPress, и понеже имам установен, непреодолим рефлекс да щракам на бутончето publish, вместо на save draft, слагам дата в бъдещето за публикация. В конкретния случай процесът на отлежаване продължи малко по-дълго от обикновено, докато преценя доколко да доразработя предпоследния сюжет с раздразнителната връзка. И забравих, че не съм отместил датата достатъчно напред в бъдещето 😉

Така текстът сам се публикува (малко предварително) и случайността и моята разсеяност отредиха да изглежда така, както изглежда в момента. Може пък така да е трябвало 🙂

Но си признавам, че се впечатлих – не от похвалите, разбира се, за които благодаря сърдечно – а от скандалите. Дотук ми се разсърдиха сериозно петима души, получих едно дружеско смъмряне и… това май не беше всичко. Най-много ме стресира факта, че двама от петимата сърдити са мъже, които до скоро мислех за адски широкоскроени, а се оказаха тесногръди.

Мъже, за които другата е ежедневен background процес в съзнанието им. Само да се обърнеш в ресторанта, в метрото, в офиса, навсякъде попадаш поне на няколко мацки, по които напълно успешно и безвъзвратно можеш да си загубиш ума и още няколко десетки, които просто стават… Другата често е в съзнанието на един мъж – дали като фантазия, реална изневяра, неосъществена мечта, паралелна вселена (единия от сърдитите си поддържа паралелни връзки с две жени от години – и двете май знаят всичко една за друга)… и съвсем не е необходимо другата действително да съществува.

Ако не беше другата – дори само като хипотеза – толкова много връзки биха се сгромолясали. Лъжа ли?… Не – може да казвам за някои неприятна истина, но това не прави истината по-малко истинска… Нито отричането и…

Страхуваме се да кажем на глас, че рано или късно всяка официална връзка влиза в релсите на ежедневието ли?… Сигурно има изключения, но не е ли това част от смисъла и… По моему, всяка официална връзка е обречена на това – и това не е непременно добро или лошо. Светът не е черно-бял и „да“ и „не“ не са непременно единствените отговори. Между черното и бялото има хиляди нюанси сиво и по още толкова нюанси от другите цветове. И може да има нюанс, който някой дори да не забелязва. Няма добра или лоша истина. Но има различни гледни точки към истината, има спестени истини, има прикривани истини, има дори измислени истини…

Всички изневеряват, но никой не си признава – каза ми колега по повод на разказа ми. Но може и да не е вярно – някои си признават. Едни веднага, други след време. Дали има смисъл и значение не знам. Не е вярно и че всички изневеряват… Просто защото не всички сме еднакви – и точно това предполагам е повече хубаво отколкото лошо. Изобщо, по дяволите ценностната система с хубавото и лошото, и правилното и погрешното. Светът отдавна не е толкова семпъл. И разказът не беше. Нито беше за изневярата, нито за жените, нито за любовта, нито за истините, нито за лъжите, нито за другите, съседите отсреща, нито за нищо от това поотделно…

Животът е избор, не винаги лесен и очевиден. Често истински болезнен. Ние избираме дали животът ни да е клише, революция или илюзия, дали истината да е истинска или приглушена, дали виждаме или широко сме затворили очи. Ако не можеш да понесеш истината, която кърви – значи това не е твоята истина – не я заслужаваш. Ще получиш друга истина – преглътната, недоизказана… може би ще преживееш и живота си полусдъвкано… полуфабрикатно… Не можеш да изгориш ако не се запалиш, но ще тлееш, ако не осигуриш достатъчно въздух за пожара в себе си.

В нашия живот следва да направим своя избор. Не този на другите, на обществото, принципите или правилата, а нашият. Обществото често ни бута към клишета, много от които изобщо не следва. За сметка на това шумно атакува всеки опит за промяна в установеното статукво – каквото и да е – социално, сексуално, религиозно, whatever…

Ние избираме как отминава всяка секунда, дори когато се отказваме от този избор. Ние избираме своя комплект от истини и илюзии. Ние избираме дали да сме част от статуквото, да се борим с него или да създаваме ново. Ние избираме и дали да живеем своя живот или този на другите. Ние избираме себе си.