Признавам си, че на този ден, преди една година, наивно вярвах, че след броени дни правителството на Станишарски ще си замине под освирквания и всеобщо недоволство. Защото така се случва в демократичните държави, когато бъде премината граница, която не бива да бъде преминавана. По ирония на съдбата, година по-късно, отново вярвам в същото. От една страна е тъжно, от друга смешно, от трета – просто ситуацията стигна до там, че май няма други реалистични опции за изход.

Аз прекарах на площада точно половината от тази една година – време, напълно достатъчно да убие наивността ми, че сме станали демократична държава. През тази година и хората от Протеста (голямата буква е напълно заслужена и задължителна!) и тези, които така и не участваха нито веднъж, загубихме много неща. И не само време и илюзии! Спечелихме също – пак всички, дори тези, които не припознаха протестите и още не са се осъзнали! На първо място себеуважението си, усещането за (дори и скромна по процентен дял от общата маса) общност, която настоява за ценностите, които е избрала за фундамент на бъдещето си. Върнахме си знамето, както сполучливо отбеляза Жюстин. Някои намериха нови приятели, други си свериха часовниците с обкръжението си и се разделиха с псевдо-такива. Това, обаче са лични истории…

Дали Протестът е успял и какво е неговото тегло в разрушаването на пясъчните кули, върху които беше построено престъпното управление на България след последните парламентарни избори, е въпрос на гледни точки, разбира се. „Това не е Протест, а процес!“ беше лозунг от първите дни на #ДАНСwithme и е жалко, че малко хора го чуха. А Протестът ще успее истински само ако наистина продължи – като процес – не толкова на площада, колкото в главите. На всички. И ми се иска критикарите да се замислят каква щеше да е тази отминала година и СЛЕДВАЩИТЕ, ако Протестът не се беше случил? Защото независимо от нюансите и оценките за него, демокрацията в България днес има празник, дали е кръгла годишнина или рожден ден няма такова значение, защото най-голямата и значима победа е, че словосъчетанието гражданско общество у нас най-накрая е напълнено със съдържание.

А оттам започва всичко…

[sf_count from=“0″ to=“366″ speed=“2000″ refresh=“25″ textstyle=“h3″ subject=“#ДАНСNoMore – 14 юни 2014 – 18:00 ч.“]

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

Един коментар

  1. И спечелихме, и загубихме много за тази една година.

    Тези, които не участваха или не вярваха, че мирен протест срещу управляващата мафиотска банда може да успее, все ме питаха „Ама какъв е смисълът?!“. Ще ми се да им кажа днес точно това – ами ако НЕ БЯХМЕ излезнали на улицата на 14-ти юни 2013? Ако си бяхме останали по къщите, пред телевизорите? Вярно, бяхме 10 хиляди на протестите, случваше да сме дори може би 50 хиляди… това не е много; това не е достатъчно явно, за да съборим едно мафиотско правителство, което държи властта нагло, с манипулации, и дори чрез полицейщина!

    Но ако не бяхме излезнали? Днес Пеевски щеше да е (само)доволен шеф на ДАНС, ДАНС щеше да се е превърнал в още по-силен репресивен апарат, вероятно АЕЦ Белене щеше вече да се строи, в заведенията може би щеше да се пуши, и може би дори вече щяхме да сме се отделили от Европейския Съюз… а нищо чудно и да бяхме построили наново концлагера в Белене, за да приберем „недоволните от властта“. Фантазия? Кой знае… може би не толкова.

    Сега всички чакаме оставката на правителството и… после вече можем да започнем да се опитваме да поправим онова, което те разрушиха и разграбиха за тази година. :-(

    P.S. да не забравиш чадъра довечера! Май ще вали… като преди една година. ;) „там-та-ра-та-там, ПУМ!“

    Отговор

Ако искате да споделите нещо