И аз (като повечето) съм ходил в казарма. Не разказвам казармени истории, защото го намирам за глупаво упражнение в компании, на които нищо друго смислено не може да им се случи, за което да си говорят. Повечето от времето загубено в казармата не струва и четвърт миризлива партенка, за да си го припомняш и бих окуражил всеки младеж, който има какъвто и да е повод да се отърве от този си „дълг“, да го използва. Да, знам всички аргументи против тази теза – там се ставало мъж, човек пораствал и ставал по-отговорен, намирал приятели и т.н. Става се мъж на кукуво лято – ако нямаш нужния акъл да порастнеш, последното място на което ще ти се случи е кретноидния environment на казармата. Ако не влезеш там с разум, ще намериш най-прекрасната среда за да си останеш на същото ниво, с всички нужни предпоставки за занижаването му. Това е една изкривена детска игра на войници, с тази разлика, че оръжията са истински и понякога заредени. Ако търсиш приятели съвсем не е нужно да ходиш на някое специално място, а е далеч по-добре да се огледаш около себе си. Всъщност да се вгледаш е по-прецизния глагол…

А… на онази теза за дълга към родината, клетвата и последната капка кръв – мисля, че изкуствените акценти върху нея само я правят далеч по-девалвирала, отколкото е в действителност. Това или го усещаш в сърцето си или не. Едно целуване на знамето не те прави нито повече, нито по-малко патриот и родолюбец. Размахването на тази теза като фундаментален слоган заслужава в отговор единствено една популярна комбинация от три пръста на ръката. Никой няма полза от фалшиви сценарии…

Както и да е – темата „за“ или „против“ казармата не е на дневен ред, нямам и това наум. Всъщност реших в този post да разкажа една случка от казармата, напук на предходния увод – единствената случка, която си струва да бъде разказана…

Случи се така, че бях разпределен да служа в МВР войски. Когато влязох в казармата те се наричаха все още „Вътрешни войски“, а като се уволнявах вече бяха Национална служба „Жандармерия“ (НСЖ) и до момента се наричат така, но вече са само професионални войски. Тези войски държавата използва да се справя с вътрешни безредици, охрана на посолства, чужди мисии и т.н. Новобранският ми център беше в едно доста голямо поделение, разположено в един далечен южен град на България. Не е много трудно да се досети човек, защо бившия комунистически режим е ситуирал такова поделение там. Това също обаче няма никакво отношение към историята.

Попаднах там след като бях завършил висшето си образование. Бяхме само трима или четирима висшисти в целия батальон. Само един от тях беше по-голям от мен. Всичките стари войници дори, включително командирите на отделения бяха по-малки от мен, дори и някои от щатните взводни. Моят взводен учеше същата специалност, която аз бях завършил вече, та даже още ми дължи едни записки по висша математика. И понеже това е една изключително стереотипна среда, в която единствено възрастта и старшинството имат значение не мога да се оплача, че ми се е случвало каквото и да е неприятно нещо. Аз бях по-голям и никой не ме закачаше. Около мен непрекъснато се случваха какви ли не идиотщини, но те не ме засягаха пряко. Иначе това за реда, устава и правилата ми го разкавайте на старата ми шапка! Само като статистика, за деветте месеца, които трябваше да прекарам в казармата като висшист само от моят тип войски при различни обстоятелства загинаха единадесет момчета. Или поне за толкова стигна до нашите уши по официален път. Приблизително по едно на всеки три седмици. Двe от тях бяха в мои поделения – едното се самоуби с пистолета на баща си през отпуската си след клетвата, защото момичето му го зарязало заради казармата. След всеки случай следваше инструктаж и приказки на вятъра, до следващия случай. Толкова по тезата за разума и възмъжаването!

В моят взвод в новобранския център имаше хора от цяла България. В общия случай е достатъчно да има повече от двама кретени за да развалят атмосферата, аз обаче бях „късметлия“ – лигавите хлапенца бяха над 20% от личния състав 😉 Три класически лекенца от София, едно лигаво синче на покълнал новобогаташ от Пловдив, чийто баща със спонсорство на кухнята или незнайно още как успяваше да му урежда ежеседмични отпуски даже преди клетвата, един местен идиот и още двама от други места на България. Нужно ли е да обяснявам, че свестните момчета бяха напълно подтиснати и манипулирани от гореизброената компания, която на всичко отгоре беше толкова разнородна и взаимнонепонасяща се, че единствено завишените проби на злоба в кръвта им бяха адекватен базис за постигане на съгласие помежду им.

В новобранския център се тренират кашици по принцип – бягане, тактики, стрелби, силови натоварвания… Не е лесно в никакъв случай за никого. Разбира се, че винаги има такива, които са по-добре физически и такива, които не са. Във всеки отбор го има. Някои могат едно по-добре от други, които пък са по-силни в друго… Един може да бяга неуморно, но пък прави три лицеви опори и толкова. Този пък, за който лоста е играчка, примерно, не може да скача надалече или да стреля точно и т.н.

Един от най-големите дуели в казармата е ръководния състав срещу подчинения. Единствената стратегия, който се прилага е натиска – командвам – изпълнявай – ако не го направиш… лошо… Различните взводове тренирахме на близки полощадки. И какво се случваше ежедневно…

В нашия взвод командирите прилагаха стратегията „разделяй и владей“ – задаваха ни непосилни задачи – всеки трябва да направи по 100 лицеви опори примерно.

– Иначе ще стоите тук на слънцето през целия ден. И няма да обядвате! Едно – горе, две – долу… Дванадесет. Едно – горе, две – долу… Тринадесет.

Как пък не – по устав не могат да те лишат от храна – дори в ареста, но какво се случваше. По-слабите, които и с храна и без храна повече от пет опори не могат да направят естествено капват – какви ти сто. По-яките помпят известно време, но… понеже другите са паднали на земята командирът не брои на никой за направена бройка. Всички или никой…

– Едно – горе, две – долу… Тринадесет. Едно – горе, две – долу… Тринадесет…
– Хайде бе, мамка ви кекава…

Това последното го изкрясква някой от по-здравите копелета, който вече е направил тридесет-четиридесет, но още му броят по-малко заради по-слабите, които се пънат безсмислено. Човек не може да надскочи себе си. По-здравите и те се уморяват. Сто не са малка бройка и за трениран човек. Взводния се усмихва наум – той вече е спечелил. Разделението е налице. Силният се изживява като жертва заради слабаците, които го дърпат на дъното и той не може да изгрее. Слабите са подтиснати, бабаитите ги гледат лошо… Единственият спечелил е взводния – племето му е под контрол и той може да го манипулира както си иска.

По същото време на съседната площадка другия взвод е в същата ситуация, само че когато слабите започнат да окапват и силните спират да помпят. Ей, така заради отбора. Всички или никой – нали така казва командира… Не, че не могат и още, но лягат на земята – за какво да си хабят силите… И там имаше хора от столицата, от големите градове като Пловдив и Бургас, от по-малки места, както и съвсем истински селянчета от къде ли не…

– Още можете знам – крещи техния взводен с пяна на устата – Едно – горе, две – долу… Хайде. Ще стоите цял ден тука на земята. Няма да видите обяд ако не се размърдате…

Привиден опит за размърдване и всички отново лягат на земята.

– Плазмодии такива, ще видите вие, номера ли ще ми играете. Не може всички да сте такива пихтии. Иване, Драгане, сигурен съм, че можете още – личи ви. Ще ви се случат случки, да знаете – уволнението ви е много далече да ми правите номера. Ще ви спукам докато сте ми в ръчичките.

Удря го на персонални заплахи взводния им. Но посочените не се стряскат. Или поне не го показват. Лежат си на земята с останалите… Взводният им беше победен, а те лежаха на земята спечелили.

Три месеца по-късно ни разпределиха по други места… Онзи другия взвод бяха приятели, дори с взводния си. След като беше видял, че не може да ги прекърши той беше осъзнал, че единственият начин да ги управлява е да се сближи с тях и да се държи човешки като с равни или като с приятели за да има ниво на взаимно уважение.

Нашият взвод си остана разделен до края, не спечели уважението нито на командира нито нашето помежду си – нямам идея кой къде отиде, нито ме интересува. Тъпите копеленца така и пропуснаха да научат единствения важен урок, който казармата можеше да им даде за team-building-а…

Това имам да добавя по темата Суходол, по разменените мнения [1] [2] в интернет пространството и по отношение на съдбата ни като народ в последните няколко години по принцип. Защото това е същото поведение и на улицата, когато с цената на това да застрашиш живот се промъкваш три коли по-напред на светофара за да спестиш какво? Малко метри по-напред до другия светофар? За да прецакаш кретените дето си чакат реда, а пък ти щото си по-умен си се плъзнал покрай насрещното? Докато няма отбор и усещане за такъв и докато всеки е велик и прав сам за себе си, докато сблъсъкът е хора срещу хора, онези там – без значение дали са политици, взводни, бюрократи или каквито и да са, ще са единствените печеливши… Докато те могат да ни разделят, винаги ще могат да са силни по презумпция… И докато ние сами се делим на София и провинция, на град и село, на Левски и ЦСКА…

Между другото, един от най-свестните хора в онова поделение беше етнически турчин от Джебел…

А довечера като си миете… зъбите… може да помислите как вашите мисли и постъпки са изглеждали или засегнали тези около вас и дали за нещо не сте могли да постъпите другояче за да спестите нечий дискомфорт. Важи за всички или всеки ден – не само за конкретния повод или за двете страни в спора…