/ Позиция

Еманципация ли?

… те или винаги знаят по-добре от мен кой съм аз или се правят, че аз не знам кои са те, а това е адски отегчително.

Марлон Брандо в „Последно танго в Париж“ (1972)

През последните няколко месеца непрекъснато се вглеждам в хората около себе си. И тези, които срещам случайно в ежедневието си и тези, с които ми е приятно да прекарвам времето си или да споделям болките, радостите и емоциите си. Неволно или нарочно последните напоследък почти без изключение са жени. Мъжкият ми приятелски кръг се сви само до най-истинските ми приятели – ревизия, която някак се получи сама. От него изпаднаха тези, които избраха да забравят себе си, в името на грозно сивия свят на нещастното си мъждукане между лудницата в офиса или илюзиите на брака им. Изпаднаха и тези, които се сещат за мен, само когато имат нужда от съвет или съдействие. И изобщо всякакви други, които предпочетоха да се загнездят в Матрицата.

Мъжкото приятелство е като математиката – ясно, точно и прецизно, поне докато уравненията имат решения и дефиниционна област. Приятелството с една жена винаги е различно и мултидименсионно. Тя е в състояние да ти създаде уют и комфорт да споделиш нещо с нея дори на улицата или в кафенето, или пък с реплика по електронната поща. Жените имат винаги няколко отговора. Забавлявам се понякога как един и същ житейски казус, който в моите очи има съвсем ясно и просто решение (не винаги правилното), през погледа на различни момичета може да те смае с многообразието на вариациите си. Всъщност жената рядко търси точен отговор, той няма значение за нея толкова, колкото пътя, по който е стигнала до него. А това е почти мъдростта на Буда с неговото „Success is a journey, not a destination“ (българския превод на тази сентенция намирам за непрецизен).

Напук на християнско-ориенталското възпитание, което обществото в България ти снася като шаблон за поведение още от проходилката, аз всъщност винаги съм приемал жените не само за по-добрата половина на човечеството, а и за по-интересната. Говоря за жени, с които наистина съм само приятел, за да не бъда изтълкуван превратно. Това обаче не са шаблонни жени – вглеждайки се в тях осъзнах какво ги прави различни за мен от тези в Матрицата. А то е, че не са заразени със синдрома на придобития патологичен стремеж към еманципираност. (Не знам дали е същия синдром, който кара майките да възпитават дъщерите си много да внимават на какъв кретен ще попаднат и в същия момент да изтъркат заедно бутончетата на поне по три чифта GSM-и за да гласуват за най-големия идиот от BigBrother.)

Еманципацията има толкова общо с женствеността, колкото глобалното затопляне с автобуса за Долно Уйново. Всъщност не – има много повече общо. Векторите им на влияние са толкова противопосочни, че взаимно се анихилират.

Винаги съм се наблюдавал кое може най-много да ме подразни в една жена и засега без каквато и да е конкуренция на първо място стои еманципацията. Не онзи нормален човешки импулс да бъдеш себе си, а това, което кара едно момиче да спре да бъде момиче, и вместо това да се впусне да доказва себе си, своята независимост, да вледени сърцето си само за да не изглежда слаба или ранима. Онзи провокиран феминизъм, който превръща отношенията в борба между половете, във война кой да носи панталоните, ожесточена понякога повече от битката между Ахил и Хектор. Мъжките момичета винаги са ме ужасявали.

Момичетата, с които напоследък споделям ежедневието си не се страхуват от себе си. Може би не винаги се харесват, че са точно такива (никоя жена никога не се харесва напълно), но живеят в покой със себе си, без да се срамуват, че са емоционални, без да крият сълзите си, когато ги боли, без да се пазят някой да не разбере, че са от плът и кръв и че могат да бъдат наранени. Тяхната женственост е 100%-ова и неосквернена от еманципация. Само такива жени могат и да се усмихват истински.

Всъщност, когато миналото лято измъкнах от вековния прахоляк на спомените си метафората за Лунното момиче аз вече познавах тези момичета, макар и не толкова добре както сега. Всъщност това беше забравена илюзия – почти напълно забравена. Но едно от тях неволно ме провокира да си я припомня, като открих именно нея в тази метафора. Каква бе изненадата ми обаче, когато осъзнах, че от най-близките ми приятелки от нежния пол лунните момичета около мен са цели три, а може би дори повече в по-широко приближение, в смисъл на усещане за света и тип емоционалност. Е, аз съм си загубил ума само по едно от тях, но съвпадението, че неволно съм се заобиколил с хора с точно с такъв тип светоусещане няма как да е случаен.

Всъщност това е последното, което има значение. Просто съм истински щастлив да се радвам на компанията и приятелството им заради това, че са толкова истински. Благодаря, че сте наоколо!

Йовко Ламбрев

Йовко Ламбрев

Инженер, IT експерт, предприемач и блогър. От време на време - запален фотограф. Фен на книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

Повече
Етикети: Позиция
Еманципация ли?
Сподели

Абонамент за yovko in a nutshell