… те или винаги знаят по-добре от мен кой съм аз или се правят, че аз не знам кои са те, а това е адски отегчително.

Марлон Брандо в „Последно танго в Париж“ (1972)

През последните няколко месеца непрекъснато се вглеждам в хората около себе си. И тези, които срещам случайно в ежедневието си и тези, с които ми е приятно да прекарвам времето си или да споделям болките, радостите и емоциите си. Неволно или нарочно последните напоследък почти без изключение са жени. Мъжкият ми приятелски кръг се сви само до най-истинските ми приятели – ревизия, която някак се получи сама. От него изпаднаха тези, които избраха да забравят себе си, в името на грозно сивия свят на нещастното си мъждукане между лудницата в офиса или илюзиите на брака им. Изпаднаха и тези, които се сещат за мен, само когато имат нужда от съвет или съдействие. И изобщо всякакви други, които предпочетоха да се загнездят в Матрицата.

Мъжкото приятелство е като математиката – ясно, точно и прецизно, поне докато уравненията имат решения и дефиниционна област. Приятелството с една жена винаги е различно и мултидименсионно. Тя е в състояние да ти създаде уют и комфорт да споделиш нещо с нея дори на улицата или в кафенето, или пък с реплика по електронната поща. Жените имат винаги няколко отговора. Забавлявам се понякога как един и същ житейски казус, който в моите очи има съвсем ясно и просто решение (не винаги правилното), през погледа на различни момичета може да те смае с многообразието на вариациите си. Всъщност жената рядко търси точен отговор, той няма значение за нея толкова, колкото пътя, по който е стигнала до него. А това е почти мъдростта на Буда с неговото „Success is a journey, not a destination“ (българския превод на тази сентенция намирам за непрецизен).

Напук на християнско-ориенталското възпитание, което обществото в България ти снася като шаблон за поведение още от проходилката, аз всъщност винаги съм приемал жените не само за по-добрата половина на човечеството, а и за по-интересната. Говоря за жени, с които наистина съм само приятел, за да не бъда изтълкуван превратно. Това обаче не са шаблонни жени – вглеждайки се в тях осъзнах какво ги прави различни за мен от тези в Матрицата. А то е, че не са заразени със синдрома на придобития патологичен стремеж към еманципираност. (Не знам дали е същия синдром, който кара майките да възпитават дъщерите си много да внимават на какъв кретен ще попаднат и в същия момент да изтъркат заедно бутончетата на поне по три чифта GSM-и за да гласуват за най-големия идиот от BigBrother.)

Еманципацията има толкова общо с женствеността, колкото глобалното затопляне с автобуса за Долно Уйново. Всъщност не – има много повече общо. Векторите им на влияние са толкова противопосочни, че взаимно се анихилират.

Винаги съм се наблюдавал кое може най-много да ме подразни в една жена и засега без каквато и да е конкуренция на първо място стои еманципацията. Не онзи нормален човешки импулс да бъдеш себе си, а това, което кара едно момиче да спре да бъде момиче, и вместо това да се впусне да доказва себе си, своята независимост, да вледени сърцето си само за да не изглежда слаба или ранима. Онзи провокиран феминизъм, който превръща отношенията в борба между половете, във война кой да носи панталоните, ожесточена понякога повече от битката между Ахил и Хектор. Мъжките момичета винаги са ме ужасявали.

Момичетата, с които напоследък споделям ежедневието си не се страхуват от себе си. Може би не винаги се харесват, че са точно такива (никоя жена никога не се харесва напълно), но живеят в покой със себе си, без да се срамуват, че са емоционални, без да крият сълзите си, когато ги боли, без да се пазят някой да не разбере, че са от плът и кръв и че могат да бъдат наранени. Тяхната женственост е 100%-ова и неосквернена от еманципация. Само такива жени могат и да се усмихват истински.

Всъщност, когато миналото лято измъкнах от вековния прахоляк на спомените си метафората за Лунното момиче аз вече познавах тези момичета, макар и не толкова добре както сега. Всъщност това беше забравена илюзия – почти напълно забравена. Но едно от тях неволно ме провокира да си я припомня, като открих именно нея в тази метафора. Каква бе изненадата ми обаче, когато осъзнах, че от най-близките ми приятелки от нежния пол лунните момичета около мен са цели три, а може би дори повече в по-широко приближение, в смисъл на усещане за света и тип емоционалност. Е, аз съм си загубил ума само по едно от тях, но съвпадението, че неволно съм се заобиколил с хора с точно с такъв тип светоусещане няма как да е случаен.

Всъщност това е последното, което има значение. Просто съм истински щастлив да се радвам на компанията и приятелството им заради това, че са толкова истински. Благодаря, че сте наоколо!

Накратко за Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

  1. Да предупредя – не съм мачо :)
    А къде остана причинно-следствената връзка? Защо жените не искат да показват слабостта си, предпочитат да са независими и т.н.?
    Снощи си оправях крушката в банята – голям проблем, на тъмно …та се развъртя и фасунгата… Ами на кой да се обадя? И то никога не е така просто – „Ама ти наистина ли само за крушката? Ама дай сега и да се почерпим. Ама той какво да е не пие! Ако пък откаже почерпка, ти става едно такова гузно, използваческо… Трябва да решиш как да върнеш жеста. Да не споменавам хилядите други плоскости, когато една жена би предпочела да бъде силна.
    Това еманципирана ли ме прави? Неженствена?
    Сега няма да споменавам и за бойлера ;)

    Отговор

  2. Казал ли съм, че единствено жените са виновни… Но има нещо, което е точно тяхна работа да съхранят. Въпреки всички и всичко…

    Отговор

  3. Сами: Зависи как разбираш помощта. И как я разбира този, който я дава.

    Наскоро една моя позната беше имала нужда от помощ за компютъра си. Обърнала се към местния специалист, който след услугата й обяснил съвсем директно, че иска не кекс, а секс… Такива хора превръщат всяка услуга в сметкаджийство.

    Има обаче и други хора, които просто правят услугата, след което я забравят. Идват и ти завъртат крушката единствено за да си имаш крушка в банята, и толкова. Дали ще им дадеш нещо в замяна за тях е твой проблем – техният проблем е дали ще ти помогнат в момент на нужда, и те са си го решили. Случаят е приключен…

    Преди месец бях закъсал здраво за помощ при един специален трик със сървър. Звъннах на един приятел от втория тип – той загуби почти два часа, които му бяха нужни и на него самия, просто за да ми реши проблема. А когато преди седмица му купих и връчих една торта за благодарност, се чудеше къде да се дене от неудобство… Има такива хора.

    Как можеш да ги намериш ли? С риск пак да ми пишеш, че живеем в различни светове или говорим за различни неща – стани една от тях. Научи се да го правиш така, дори с тези, които няма да са ти благодарни, и да не ти пука. Това е тайната.

    Отговор

  4. Йовко, ами опитваме се, но защо ли?! Но не е само наша работа. Определено!
    Григор: Много странно. А защо реши, че не съм от тях?
    И пак топката в нашето игрище. Да, ще се повторя – живеем в различни светове. Срещаме различни хора. Не ме познаваш, така че не ме съди.

    Отговор

  5. Казах точно, а не само – не отричам мъжката вина – текстът мисля говори достатъчно ;)

    Отговор

  6. Проба за превод на: “Success is a journey, not a destination”
    ‘Истината е в изживяването, не в целта му’.
    Моля, ако някой намери по точен превод да прати на пощата…
    За кой ли път се чудя и се мая дали да постна коментар, но ‘мисълта’ ме накара ;-)

    Григор: Радвам се, че има хора които мислят като мен. :-) Като четох коментара на Sami останах много учуден, но има и такива хора!

    Отговор

  7. Българският превод, който съм чувал е „Успехът е път, а не посока“, който е буквален и точен, но не ми харесва заради промяната на смисъла, а английските думи journey и destination са доста по-многопластови. Твоят превод е наистина по-близък до смисъла, но всъщност и английският текст не е оригинален :) Буда едва ли е говорил на английски :)

    Отговор

  8. Сами: Ако в света ти няма нито един човек, който да помага безкористно, значи наистина живеем в различни светове. Уви…

    Дали не те познавам – познавам те много по-добре, отколкото предполагаш. Ти също ме познаваш много по-добре, отколкото предполагаш, но не го осъзнаваш – а аз го осъзнавам. Осъзнай го и ти! :-)

    А колкото до съденето – за мен правото да съдиш другите е неразделна част от свободата. Много по-същностно от правото на дом или семейство – защото е много по-основно, и другите две са съградени на него; то е пряко и задължително следствие от правото да мислиш.

    Затова и желанието на някой да не го съдя ми е в най-добрия случай трудно разбираемо (освен че е естествено наизпълнимо). „Недей да ме съдиш“ ми звучи като примерно „недей да мислиш за бяла маймуна“. Хайде не го мисли, де! :-)

    Отговор

  9. Ето, че отново успяхте да ме провокирате да пиша. Мислех да не се намесвам повече.
    Валяк, какви точно хора?!
    Григор, не, точно това ти твърдение показва, че изобщо не ме познаваш. Може би „съдя“ не е бил точният термин, но правиш констатации и изводи, без да имаш достатъчно уравнения.
    Хайде и аз да завърша с един цитат: „Думи много, хора – малко!“

    Отговор

  10. Za parvi pat i az se osmeliavam da napisha komentar, no vsashtnost tova e samo edno goliamo Blagodaria za vsichki hubavi dumi za lunnite momicheta!!! :o)

    Отговор

  11. Моля, моля! Пак заповядайте! And keep on smilin’ :)

    Отговор

  12. Може да се каже, че от скоро следя блога ти и когато имам свободно време, понякога преглеждам и старите ти теми… имам предвид от архива… Та тази вечер… или може би сутрин, прочетох този ти лог и се сетих за един цитат. И в израз на съгласие и подкрепа по отношение на мнението ти за несъвместимостта на еманципираността и женствеността на нежния пол го преписвам от книгата тук, посвещавайки го на истинските жени:

    „- Казах ти вече. – Кейл се намръщи. – И ти си почнал да откачаш. Три пъти се мъча да я заговоря. Три пъти бяга.
    – Има нещо! Тя е добра жена, истинска жена.
    – Момиче! – поправи го Кейл. – Смешно е да я наричаш жена.
    – Не е – меко рече Ли. – Малко са ония, които по рождение са жени. Абра притежава и хубостта на жената, и куража, и силата, и мъдростта. Знае нещата и ги приема. Обзалагам се, че тя не може да бъде нито дребнава, нито нечестна, нито дори суетна, освен ако не би искала да се накичи със суетност…“

    Дж. Стайнбек, „На изток от Рая“

    Отговор

  13. Благодаря ;-) Това е една любима книга…

    Отговор

  14. Чудесна статия, моите поздравления…

    Отговор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *