Интернет и ерозията на демокрацията

Текстът е написан специално за първия брой на вестник „К“ за критика, дебати и културни удоволствия, който се явява наследник на досегашния вестник Култура, чийто бранд издателят му реши да залепи на ново списание. Добавям го и тук – в своя личен online архив.

Имах късмет да открия интернет в зората на неговото създаване преди повече от 20 години. Днес за много хора би било трудно да си представят как изглеждаше и се използваше мрежата тогава. Буквално всичко беше различно.

Повечето потребители в тогавашното виртуално пространство бяха сякаш от една порода – предимно хора от научните среди, наивни романтици, обединени от идеята за създаване и споделяне най-вече на знания и опит, опиянени от вкуса на свободата да общуваш без граници. Не бяха нужни никакви регулатори или директиви – всички доброволно следваха няколко прости „правила за поведение в мрежата“ (нетикет), които гарантираха реда и добрия тон. Ако някой ги прекрачеше, просто получаваше забележка; и ако не си вземеше поука, попадаше в изолация и затруднения да си намери интересни събеседници. Всеки новопоявил се в интернет първо се оглеждаше тихо и с респект към установените модели, правила и авторитети. И се стараеше да гради репутация, преди да претендира за разпознаваемост и значимост във виртуалното пространство. Меритокрацията беше в пълен ход.

Този нетикет се спазваше дори в най-тъмните ъгълчета на мрежата, обикновено свързвани с не особено легални забавления или бизнес. Да бъдеш част от интернет тогава не бе нито евтино, нито лесно; и сякаш това филтрираше хора с интересно сечение от базисна грамотност, толерантна култура на общуване и нужното желание да инвестират част от доходите си за връзка с мрежата.

Краят на романтиката

Независимо дали гледаме на интернет от академична перспектива (като на библиотека за трупане на познание) или с предприемачески нагласи (като на потенциален необятен пазар), и за двете има нужда от хора. От много хора. Затова и пионерите в мрежата съвсем естествено си поставиха негласна обща цел да я направят по-достъпна за всички останали, снижавайки и техническите, и икономическите бариери пред достъпа до нея.

Недодяланите в началото браузъри, чието първично предназначение бе да се чете почти единствено и само текст, се преработваха многократно, докато се превърнаха в изключително лесни и универсални инструменти за достъп до всякакво съдържание в интернет. Уебсайтовете еволюираха от статични струпвания на документи през интерактивни и дизайнерски оформени творения на изкуството до днес, когато са буквално пълноценни софтуерни приложения, които работят в браузър.

Шум срещу смисъл

Всичко това имаше едничка цел – глобалната мрежа да може да се използва от всички. Цел, едновременно алтруистична и комерсиално-прагматична. Колкото повече потребители има интернет, толкова повече познание ще се трупа в мрежата, беше наивната нагласа на тези, които гледаха на мрежата като на световна библиотека със знание. Колкото повече потребители има интернет, толкова по-бързо ще расте потенциалът на онлайн бизнеса, си казваха предприемачите. И двете групи в пълна симбиоза си помагаха по пътя към общата цел.

Експоненциалното нарастване на интернет населението обаче направи невъзможно запазването на установената култура на общуване в мрежата от зората на възникването ѝ. Днес нетикет е странно звучаща и напълно непозната дума. Онлайн предприемачите нямаха осъзната потребност да ограмотяват новите потребители, нито интерес да изискват каквито и да било допълнителни усилия от тях. Пазарният стремеж да бъдат свалени всички бариери, за да е лесно и удобно на повече хора, доведе до това, че днешният интернет потребител се появява в мрежата с нагласата, че е център на Вселената, а мрежата до днес е тръпнала в очакване да попие и разпространи неговите гениални разсъждения по всяка злободневна тема.

И така, шумът надделя над полезността.

Илюзията за „безплатното“ потребление

Интернет е скъпо начинание. Винаги е било. И с включването на все повече хора, използващи все повече ресурси, то ще става все по-скъпо. Икономията от мащаба може да редуцира себестойността на издръжката на една платформа, разхвърляна върху нарастващия й брой ползватели, но потребителите във времето винаги ще искат повече и то с нагласата да плащат по-малко. Или нищо.

Бяха възпитани така от бурния стремеж на много онлайн начинания да се продадат „на зелено“ на инвеститора, който да плати за разработката му. Моделът на Силициевата долина за финансиране на сурови идеи в зародишна фаза почти единствено на база потенциал за растеж доведе до търсене на такива бизнес модели, които „зарибяват“ потребители, предлагайки им безплатно удобни услуги само за да бъдат привлечени в обсега на една или друга платформа.

Този модел е порочен не само защото възпитава погрешната нагласа, че всичко в Интернет може и трябва да бъде безплатно, а и по две други много ключови причини. Едната е, че класическите пазарни отношения, свързани със заплащането на една или друга услуга, стават неконкурентни, бивайки притискани от „безплатни“ алтернативи. Втората е, че всъщност потребителите плащат много висока цена, в общия случай без дори да подозират.

Потребителят не е клиент, а стока

Предлагайки безплатни услуги, безплатно пространство за файлове и снимки или безплатна електронна поща, различните интернет платформи имат една цел – да привлекат възможно най-много потребители в своята орбита и територия. Тези потребители живеят с илюзията, че са клиенти, но горчивата истина е, че не са. Основната причина те да бъдат ухажвани и техните потребности да бъдат задоволявани е, че докато активно присъстват и използват платформата, те натрупват и съхраняват своя информация в нея. Именно тази информация е цената, с която заплащат използването на „безплатните“ услуги.

Повечето хора не считат, че техните файлове, снимки и лична кореспонденция представляват интерес за някого. Но натрупването на огромни количества подобни данни от множество хора позволява те да бъдат статистически обработвани. Компютърни алгоритми ги анализират, като на тази база са в състояние да правят допускания за нашите интереси, намерения за покупки на стоки или политически симпатии. Изследват взаимоотношенията ни с останалите хора, с които контактуваме, опитват да установят как си влияем едни на други, кои са лидерите на мнения сред нас, дори как да бъдем провокирани да реагираме на едно или друго или да гласуваме по определен начин.

Нашите данни са нашата дигитална проекция и битката на интернет гигантите не е за нас. Обработените ни данни и извлечената от тях информация са стока, която може да бъде продавана скъпо – включително за маркетингови и политически кампании. Нашите данни са чудесен инструмент за манипулация на нас самите.

Данните са новото злато

След земеделската революция най-ценният ресурс беше земята, след индустриалната станаха машините. Започва нова ера, в която най-ценното нещо – новият петрол и новото злато – ще бъдат данните.

Изследване на Facebook, проведено с над 85 хиляди потребители на платформата, показа прецизността, с която алгоритмите на социалната мрежа преценяват хората. Доброволците са помолени да попълнят въпросник за своите предпочитания и вкусове. За същото са запитани техни приятели, колеги, роднини и съпрузи, за да се направи сравнение колко добре ги познават. Алгоритмите на Facebook не разполагат с отговорите на въпросниците, но са активирани да направят същата преценка само на базата на лайковете и информацията в профилите на изследваните потребители. Оказва се, че при едва 10 лайка Facebook има по-точна преценка от колегите, при 70 – от приятелите, при 150 – от роднините, а при 300 – от съпрузите. ^*

Средната успеваемост на човек за разпознаване на лице по снимка е около 94-95%. Софтуерните алгоритми вече ни надминаха – тяхната успеваемост за същото днес е 97%.

Всичко това и още много други неща са възможни благодарение на нашите данни. Особено като добавим към тях и биометричните, събирани от умните ни часовници, фитнес гривни и все повече други устройства в бъдеще. Живеем на ръба на исторически момент, в който софтуерът (ще) ни познава по-добре от нас самите.

Разбира се, това не е непременно лошо. Ако софтуерът знае какво искам за вечеря, защо да не го оставя да поръча вместо мен? Данни могат да помогнат и за лечение на различни заболявания. Статистически натрупвания за медицински състояния при други хора могат да се използват от нашите устройства за разпознаване и ранна диагностика на тревожни симптоми без намесата на лекар. Умният часовник на Apple вече може да предупреди за отклонения в сърдечния ви ритъм. Това е възможно заради натрупани медицински данни, събрани от много пациенти. Или пък разпознава, че сте паднал, по движението на ръцете ви при падане и ако не реагирате до половин минута, автоматично ще повика помощ, изпращайки географските координати на мястото, където се намирате.

Натрупани данни обаче бяха ползвани умишлено за политически манипулации и въздействие и при избирането на Тръмп за президент, и при референдума за Брекзит. Най-напред, за да бъдат селектирани колебаещи се хора, върху чието мнение по-лесно може да бъде повлияно, след което същите хора да бъдат облъчени с нужните послания, които биха ги побутнали да вземат желаното решение. И всичко това просто е струвало определена сума пари.

Важно е кой притежава и контролира данните

Проблемът е сложен. От една страна, защото има разминавания в разбиранията за това чия собственост са данните, съхранявани в различните интернет платформи. В общите си условия те се опитват да си присвоят съгласието ви да притежават вашите данни, поставяйки това като условие да ползвате услугите им. В добавка към това хората подценяват колко ценни са техните данни – не толкова конкретно, а като част от извадка, определена група или география.

От друга страна, темповете на технологичния прогрес са такива, че ако едно общество си постави твърде строги бариери пред събирането и анализирането на данни, това може да бъде сериозна пречка пред иновациите и да е причина да бъде изпреварено от други държави или общности. Най-тъжното е, че рискът това да се случи е по-голям в западните общества, където човешките права имат по-висока стойност.

Как да бъде намерен балансът, ще бъде въпрос, който ще определи посоката на развитие на човечеството и засяга пряко темата за социалните неравенства, разпределението на богатството и мира на планетата.

Не на последно място остава притеснението, че ако допуснем, че алгоритмите ни познават достатъчно добре, за да взимат решения от наше име, те ще имат и възможността да манипулират желанията ни така, че да пожелаем да последваме техния избор. Или нечий друг. И това отново да струва определена сума пари.

Гравитацията на платформите

Социалните мрежи са девиация в еволюцията на интернет. Подхлъзване. Недоразумение, което бе създадено именно от антипазарните модели на „безплатните“ услуги и съдържание.

Първоначалната идея и техническа реализация на глобалната мрежа бе да свързва компютрите (сървърите) на много хора, компании и държави по света без централна власт, без незаобиколими острови на влияние и даже със защитни механизми мрежата да бъде винаги достъпна, дори ако някое парче от нея временно изчезне или спре. Идеята на интернет бе да бъде максимално разпределена и децентрализирана мрежа.

Стремежът за събиране на потребители и техните данни в няколко глобални платформи като Google, Facebook, Amazon и др., които постепенно парцелираха мрежата, обаче доведе до един твърде централизиран интернет, в който е трудно да се противостои на гравитацията на гигантите.

Човешките навици, инерция и стремеж за приобщаване на роднини и познати усилват още повече тази гравитация. Така гигантските платформи се превърнаха в световен градски мегдан. И в непреодолим фактор, в технологични Голиати, които, за разлика от библейския си първообраз, са твърде големи, за да бъде допусната хипотеза да се провалят, без това да не е твърде болезнено за мнозина. Засега няма и здравословен механизъм, който да провокира платформите да еволюират в нова посока. А потребителите самоволно и безразсъдно се оставят да бъдат техни заложници.

Ерозия на демокрацията

Наивността на пионерите в интернет, че в мрежата разумът, прагматичността, смисълът и фактите някак по подразбиране ще продължат да надделяват над заблудите и глупостите, се оказа фундаментална грешка. Социалните мрежи се превърнаха в комерсиален усилвател без филтър за адекватност и критерии за достоверност. Централизираният около няколко ключови платформи интернет е силно зависим от техните икономически и политически интереси. Медиите също попаднаха в капана на зависимостта от усилващата роля на социалните мрежи и основно Facebook и така загубиха пряката връзка с публиката си. А критичното мислене не се оказа сред силните качества на масовия интернет потребител.

Най-тревожното на това развитие е, че води до сътресения, които се превръщат в систематична заплаха за демокрацията. Комбинацията от ефективни технологични инструменти за манипулация на общественото мнение, зависими от същите инструменти медии и ниското ниво на критично мислене са перфектната буря, която е в състояние да разруши базисни обществени механизми.

Добрата новина е, че технологиите винаги еволюират и вече се забелязват нови усилия за бъдещ децентрализиран и разпределен интернет. Остава без отговор обаче въпросът дали единствено технологиите трябва да виним за заблатяването на днешната глобална мрежа и само на тях ли да възлагаме надеждите за развитие? И ако продължаваме да подценяваме образованието, етикета и хуманизма, кое ни гарантира, че няма да допуснем същата грешка – отново да надценим способностите на човека?