Истината

На този ден през годините съзнателно избягвах да пиша каквото и да е… А днес публикувам втори текст. Защото какъв по-подходящ повод от деня на шегата да споделиш важни истини. А те, истините, напоследък все се нуждаят от извинения и от повод. Заобиколили сме се с клишета – и в мисленето си, и в отношенията си един с друг, и дори в емоциите си. И ако нещо просто е такова, каквото е, търсим причини и извинения да го извадим наяве. Обличаме го с метафори и двусмислици, казваме точно обратното, вършим нещо абсолютно трето. Да не би случайно някой да ни изтълкува правилно.

И аз го правя. Не се измъквам. Дори мисля, че успешно мога да взема някой медал в тази дисциплина.

Трудно е да бъдеш откровен без причина. А докато я намериш, може да се окаже, че вече не е нужно да си откровен. Или няма смисъл… Все по-често се чудя дали окончателно не се отказахме да живеем в свят, в който хората по-често казват това, което наистина мислят. Без клишета, суеверия, ритуали и измислени поводи. Без преглъщане, без недоизказано…

А има смисъл да сме откровени – ще се губим по-трудно между маските си, ще се разминаваме по-малко със себеподобните си. Ще се намираме и срещаме по-лесно със сродните си души.

Затова започнах да правя и този блог – аз не съм писател – и не искам да бъда. Започнах за да опозная повече себе си и другите. И научих много. И научавам всеки ден – по лесен или по труден начин. Правя го и за да откривам хора близки до себе си. За осем години и половина намерих шепичка. Половината се разбягаха по света, половината на другата половина също имат сходни планове. Но когато срещна сродна душа се опитвам да съхраня това, защото и без друго се случва достатъчно рядко. И всяка цена е оправдана. Защото сродната душа не е такава по подразбиране. То е зрънце, което се посява, полива и трябва да порасне. Можеш да усетиш само есенцията, но… после… сродните души се себеоткриват като такива. Май дори се самосъздават… взаимно…

Да, използвах първи април за да попресоля с драматизъм края на предния пост – беше шега. Мислех, че дори е твърде очевидна. Но всъщност текстът е истински. И ни най-малко не се шегувам за нищо в него. Тези, които надникнаха зад Завесата и откриха шегата са прави. Тези, които повярваха в края, също. Защото този сайт от утре ще е по-различен. Ще говори още по-директно и честно. Ще остави метафорите само за украса, едва след като важното вече е било казано иначе – на живо и очи в очи. Защото така трябва. Важните неща се казват на живо, на кафе или на вино… защото тогава всъщност сме наистина online…

А не излъгах, защото…

• Аз наистина съм себе си. И роли няма.
• За да започнеш нещо ново трябва да приемеш някой край.
• Истината все има лична проекция и някакъв контекст, но… всъщност е простичка. И винаги може да се разкаже. С обикновени думи.