Изкривяване на действителността

Почти всеки ден спирам в близост до една бензиностанция на бул. България. По съвсем възпитан и съобразен с правилата начин. На два пъти по-голямо разстояние (от изискуемото по Правилник) от кръстовището зад мен, максимално вдясно и със запалени аварийни мигащи светлини. Стоя около 5-10 мин според зависи, защото чакам Кети и продължаваме към офиса.

„България“ е широк булевард – точно в този участък има 4 платна в моята посока, но сутрин там колите се движат с над 100 понякога, нищо че е в града. Стоя там и се страхувам, че някой ще ме натресе по невнимание или в опита си някой да ме заобиколи ще бъде ударен от друг джигит от съседното платно.

Преди около шест месеца реших за една седмица да спазвам всички правила за движение в София. Карах с 50 в града, спазвах всички буквички от закона. И какво се случи – започнах да ставам пречка и затруднение по пътя – свиркания, ръкомахания, жестове (на които разбира се отговарях с „И аз така!“) и дори за малко ми се размина удар отзад, защото спрях на пешеходна пътека за да дам път на пешеходци, които имаха предимство. Този отзад не само, че едва не ме удари, защото явно е ампутирал от съзнанието си мисълта, че и пешеходците са хора, ами очевидно изпсува, рязко ме заобиколи и едва не ги прегази пред мен, защото те, виждайки че спрях, бяха вече на платното. Не успя да ги удари, но мина така сякаш бяха кучета.

Тогава прекратих експеримента – в стремежа си да им направя път – щях да поставя на мушката на идиота невинни хора.

Днес реших да чакам Кети на друго място – заради разума. Оказва се, че в изкривена действителност, където правилата нямат значение е по-добре да се напаснеш към нея.